През дебрите на Балкана

След това уверение яхнах коня. Мина ми през ум да оставя оръжията си, за да ми е по-леко, но бяха доста ценни, за да ги излагам на опасност. В къщата нямаше място, което да послужи за сигурно скривалище. Затова ги взех със себе си.

Селото не беше далеч от ковачницата. Не беше и особено голямо, така че бързо го прекосих. После пътят продължаваше през един мост и не на югоизток, както бе казал ковачът, а на юг.

Прекосих няколко царевични ниви, следваха няколко пасища, докато стигнах до запустели земи. Всъщност път в истинския смисъл на думата нямаше. Всеки тук върви, пътува или язди, откъдето намери за добре. Затова не се изненадах, когато видях вдясно от мен на доста голямо разстояние да се появява конник, който явно се движеше в същата посока. Той също ме забеляза и се отправи към мен.

Като се приближи, започна да ме наблюдава, но, изглежда, не можеше да разбере какъв съм. После бързо взе решение и дойде съвсем близо до мен в тръс.

— Сабахак билхер! (Добро утро!) — поздрави ме той, за голямо мое учудване на арабски.

— Аллах юсабихак билхер! (Господ да даде добро утро и на теб!) — отговорих му също така любезно.

Конникът ми направи добро впечатление. Не беше от богатите хора. Конят му не струваше и двеста и петдесет марки, а той самият беше с почти бедняшко облекло. Облеклото му се отличаваше с необикновена чистота за тези места, а конят, макар и не особено охранен, имаше вид на добре гледано животно. Чесалото явно се опитваше да компенсира липсата на достатъчно овес. На приятелите на конете това винаги прави добро впечатление. Освен това младият мъж бе с много стройна фигура, а украсеното му от добре оформените мустаци лице имаше открит, честен израз, така че не съжалявах, че съм прекъснал мислите си заради него.

— Вие говорите арабски? — продължи той, като одобрително кимна с глава в знак на радостта си, че правилно ме е преценил.

— Да, и то с удоволствие.

— Ще бъдете ли така добър да ми кажете, откъде идвате?

— От Кошикавак.

— Благодаря ви!

— Бихте ли желали да дойдете с мен?

— Ще ви бъда много задължен.

Това бе направо подкупваща любезност. Попитах го какво го е накарало да ме заговори на арабски. Той посочи към коня ми със светнали очи и отговори:

— Такъв неджи може да язди само арабин. Това е истински пустинен жребец! За Бога! С червени ноздри! А майка му сигурно е била дори кохели.

— Имате набито око. Родословното дърво показва, че имате право.

— Вие сте богат и щастлив човек! От копитата и глезените му се вижда, че не е роден в пясъчната, а в камениста пустиня.

— И това е вярно. Тук ли сте роден?

— Да.

— Откъде тогава имате такива добри познания за арабските коне?

— Аз съм хаджия. След като извърших обредите в Мека, се отправих към Таиф, където постъпих в конницата на великия шериф на Мека.

Знаех за тази елитна кавалерия, и какви добри коне притежава. Великият шериф притежава една наистина блестяща дворцова конюшня. Нищо чудно, че този млад мъж бе добил такива познания.