През дебрите на Балкана

Ако беше мъж и бе взела участие на миналия физкултурен празник в Лайпциг в прочутата група на дебеланковците, само с появата си щеше да елиминира всяка конкуренция и съперничество. Но тъй като бе дама и би искала да ме смята за «genteel» (джентълмен), се отказвам да правя по-подробни описания.

Ориенталецът мери красотата на жена си по правилото: радиус по радиус по числото пи, умножено по квадрата на целия диаметър, дава, изразено в милиметри, кубическия корен на степента на красота. Според тази теорема обградената от трънаци дупка съдържаше съкровище с изключителна стойност.

Чилека носеше синя дреха с къси ръкави, която доста бе пострадала от тръните. Късите ръкави даваха възможност да се видят чифт много дълги, огненочервени ръкавици, с изключително добра изработка, тъй като прилягаха към ръцете им без ни най-малка гънка.

Не знам как, но бе успяла да направи дупка в носната ми кърпа и ме наблюдава известно време през този монокъл. После, след силна, гръмовита въздишка, тя каза:

— Чужденецо, ще ме спасиш ли?

— Да — отговорих аз галантно.

— Ще можеш ли да ме носиш?

Страшно се изплаших, но се опитах да се съвзема и се осведомих:

— Необходимо ли е?

— Да.

— Не можеш ли да вървиш?

— Не.

— Наранена ли си?

— Да.

— Къде?

— Не знам.

— Сигурно го усещаш?

— Чувствам болка навсякъде.

— Опита ли се да станеш?

— Не.

— Защо?

— Не мога.

— Опитай, без да се страхуваш. Ще ти помогна. Дълбочината до килимите беше само три стъпки. Скочих долу и исках да и подам ръка, но тогава тя силно извика:

— Мюсибет, мюсибет! (Нещастие, нещастие!) Не ме пипай! Не съм забулена!

— Но къде?

— Тук, на ръцете.

— Ами нали си с ръкавици!

— Ръкавици ли? Чужденецо, сляп ли си? Това е само ал пане, червеният цвят на броша[8]!

Наистина! Тази Чилека, или преведено «ягода», която седеше тук под малините и къпините, нямаше ръкавици. Ръцете й бяха боядисани в такъв червен цвят от брош. Сега разбрах защо тези ръкавици не образуваха никакви гънки!

Разбрах обаче и още нещо: госпожа Ягода беше пекарка. Ръцете й бяха толкова червени от броша, значи беше и бояджийка. Пред мен седеше жената на бояджията Бошак, когото исках да посетя, добрата жена, пазеща дъщеря си, когато тя говореше с женихи.

О, добра ми Ягодке! Този, чиято любов ти вземаш под майчината си закрила, те смяташе преди не повече от четвърт час за жаба, а молещият ти за помощ глас за вик на покрита с лепкави брадавици бумка! Нима любовта вече няма инстинкт? Не е ли в състояние да предчувства близостта на закрилницата?