През дебрите на Балкана

— Какво гласяха думите?

— Казваше се следното: бир гьоз зевклен ар бабаи, бир гьоз итаатетмез, карталар ону казарлар ърмак якънда, генч карталар ону ютарлар.

Това бяха думите от Библията: «Око, което се подиграва на бащата и отказва да послуша майката, ще бъде изкълвано от гаргите край потока и изядено от младите орли.»

Още един пример за неоспоримата сила на Божиите думи, които действат като «разбиващ оковите чук». На кое място Коранът или Ведите[6], както и откровенията (да ме извинят!) на «последните светци» — имам предвид скалъпеното произведение на онзи Джо Смит, наречено «Книга за мормоните» — отделят място за толкова силно и непосредствено въздействие? Дори човек да чете Златната книга, съдържаща учението на Буда за собственото аз, за разкаянието, дълга и краят на нещата; дори човек посредством усилено проучване да се задълбочи в светите индийски книги, в папирусите на Египет с техните реминисценции на Птах, Ра и Амон… в тях се съдържа само единственото Божие слово, за което с такава любов се казва: «Думата ти е светлина за нозете ми по пътя», чиято назидателна, унищожителна сила не би могла да бъде описана по-потресаващо, освен със страшното заключение:

«И той се превърна в камък!»

Подадох ръка на часовникаря книжар и го попитах:

— Значи обичате баща си?

— Защо питате, господарю? Има ли син, който да не обича баща си? Може ли едно дете да забрави родителите си, на които дължи всичко, абсолютно всичко?

— Имате право. Въпросът ми бе напълно излишен. Надявам се, че ще мога да видя баща ви и също ще му напиша един стих, както старият римски католик на вас. И ако желанието, което изпитвам, се изпълни, вероятно ще мога да доставя радост на него и на вас. Стойте си вкъщи, за да ви намеря, като дойда! Аллах юзелимак! (Господ да ви пази!)

— Фи аман аллах! (С Божията помощ!) — отговори той, като притисна протегнатата ми ръка към челото си.

После дръпна поводите на коня си и потегли в тръс. Гледах след него, докато се скрие зад храстите, след което продължих пътя си. Не бях изминал голямо разстояние, когато на земята пред себе си забелязах нещо, което не бях търсил, а именно истински хубав бял хляб, и по-точно, залепени едно за друго осем, повтарям осем, препечени хрупкави хлебчета.

Това печиво е пренесено в Турция от нас, затова го наричат франзела «франконско».

Слязох от коня и вдигнах хляба — прясно изпечен, ароматен спомен за родината. Какво да правя с франзелата? Без все още да бях наясно с това, отчупих едно крайче и го подадох на коня. Подобно нещо той никога не беше виждал, но не бе причина да има скрупули. Дали се нарича хаз етмек, земел на немски илц роул, пен блан на френски или пиколи пани на италиански, на полски булка или пшчена, а на сръбски плетеница, на влашки пуне албех или булка на руски, както в Източна Полша — жребецът нямаше нито езикови, нито други колебания. Подуши с нос, взе залъка, а после издърпа от ръката ми и останалата част от хляба.