През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Но как да те изправя, като не ми разрешаваш да те докосна? — попитах я аз.
— Застани зад гърба ми!
Описах полукръг, озовах се зад нея и я хванах за кръста.
— Хаир, хаир! Сен чапук къдъклаянлар! (Не, не! Гъдел ме е!) — крещеше тя така високо, че от страх бързо дръпнах ръце назад.
— Къде тогава да те хвана? — попитах аз.
— Не знам.
— Трябва да направим нещо.
— Но как?
— Там има едно въже. Онези, които са донесли тук тази стока, са го забравили. Ще те изтегля с въжето.
— Но не, за врата, нали?
— Не, през кръста.
— Опитай!
Взех въжето, омотах го около тялото на Ягодката, обърнах се така, че да сме с гръб към гръб, дръпнах въжето през раменете си, като се наведох и изкомандвах:
— Гьозет! Бир — ики — юч! (Внимавай! Едно — две — три!) На три бавно се изправих. Въжето се опъна и аз започнах да дърпам. Не ставаше нищо.
— Сюр, сюр, сюр! (Избутвай, избутвай, избутвай с мен!) — виках аз, пъшкайки.
— Мюмкинсюз, мюмкинсюз; караръм! (Невъзможно, невъзможно; пързалям се!) — пъшкаше тя повече от мен.
Махнах въжето и си поех въздух. Толкова непохватна ли беше тази жена? Наистина килимите, върху които беше паднала тази мамутска ягода, представляваха доста гладка плоскост, която на всичко отгоре беше и наклонена. Не беше лесно да се повдигне такъв товар, който на всичко отгоре беше неподвижен, и си признавам, че при вида на бодливите клонки наоколо през ума ми мина една доста престъпна мисъл, която обаче веднага пропъдих.
— Не забеляза ли поне дали си ранена? — попитах аз.
— Ранена съм — отговори тя.
— Къде?
— Не знам — навсякъде. О Аллах! Какво ще си кажат хората, като разберат, че съм била тук с теб съвсем сама?
— Не се тревожи. Никой нищо няма да узнае.
— Нищо ли няма да издадеш?
— Не. Впрочем аз съм чужденец тук.
— Чужденец ли? Значи не си от тези места?
— Не.
— А откъде?
— От много по-далеч, от Европа.
— Тогава не си мюсюлманин?
— Не. Християнин съм.
— Вярно ли е, че жените на християните не са задължени да се забулват? — попита тя.
— Да.
— Значи и на мен не ми трябва фередже. Не мога да бъда оскърбена от очите на един християнин, който вижда хиляди жени, Подай ми ръцете си!
Подадох й ги. Тя ги хвана. Задърпах… и тя се озова пред мен, наистина задъхана, но все пак благополучно изправена на крак.
Позор ли беше за мен, щом тя смяташе, че няма защо да се стеснява от мен? Или беше чест?
— Отколко време си тук? — попитах я аз.
— О, от дълго, много дълго време.
— И как попадна на това място?
— Магарето се изплаши. Тръните го бодяха по краката.
— Ти върху него ли седеше?
— Да.
Горкичкото муле! Сега съжалявах, че бях попречил на угощението му. То напълно си беше заслужило захарта.
— А ти защо тръгна с него през тези тръни? — осведомих се аз.
— Исках… исках…
Тя още повече се изчерви и замълча. Огледах се наоколо. Това там долу приличаше на малък магазин.
— На кого са тези неща? — попитах аз.
— Аз… аз… не знам!
— И все пак си знаела, че са тук?
— Не.
— Не си ли била сама?
— Не. Един млад мъж от Кабач беше при мен.
— Къде е той сега?
— Тръгна си към къщи.
— Знаеш ли името му?
— Да.
— Да не би да е часовникарят Али.
— Той, да, той! Но не бива да знае какво си видял тук. Добре ли го познаваш?
— Тази сутрин го видях за първи път, но той много ми хареса.
— А мен как ме намери?
— Видях печивата ти на земята, а после видях и магарето. Беше се оплело в храстите. Завързах го и тръгнах по следите ти. Така стигнах дотук.
— Това магаре е много глупаво същество. Сега трябва да събирам всичко от земята, а ми е трудно да се навеждам. Ще ми помогнеш ли?
— С удоволствие!
— Ела тогава!
— Ще успееш ли? Ще можеш ли да се изкачиш горе?
— Не. Но ти ще ме изтеглиш или избуташ.
— Мислех, че те е гъдел!
— Вече не, щом си християнин.
Хм! Тази дама наистина имаше много странни нерви! Изкачих се върху купчината килими, за да ги разгледам по-добре. После попитах:
— Това място към Кошикавак ли се числи или към Джнибашлк?
— Към Джнибашлк.
— А какъв човек е кехаята ви?
— Не го обичам особено — отговори тя откровено. Вече знаех достатъчно. Случайността ми бе дала в ръцете коз, който реших да изиграя в полза на книжаря.
— Ще дойдеш ли с мен? — попита тя.
— Да.
— Тогава ела! Води ме!