През дебрите на Балкана

— С удоволствие ще изпълня желанието му.

— Не го прави, ефенди.

— Защо?

— Той е коварен. Иска да се освободи със сила, а ако това не е възможно — с хитрост.

— Не се страхувам нито от физическата му сила, нито от лукавството му. Затворен е в мазето и е вързан. Какво може да ми направи? Дори не може да ме докосне с ръка.

— Ще те придума!

— Няма да успее. Не съм лекомислен и не съм човек, който първо мисли едно, а след пет минути друго. Впрочем можеш да присъстваш. Ела!

Тъкмо се канехме да отворим заключената врата на мазето, когато се приближи жената на ковача, тайнствено докосна ръката ми и тихо каза:.

— Сетих се, сетих се!

— Какво? — попитах аз и пуснах дръжката на вратата.

— Спомних си лицето и белега му.

— Сигурно говориш за лицето и белега на пленника?

— Да, ефенди, бях ги забравила.

— Значи си го виждала преди това?

— Да, но никога не си бях спомняла за това. Мислих цяла нощ, Мъчех си мозъка, без да мога да си спомня нещо. Но сега изведнъж ми просветна.

— Ела в другата стая! Би могъл да ни чуе — казах аз. И двамата ме последваха в дневната и там ковачът учудено каза на жена си:

— Ти си го виждала? Забравила си за това и цяла нощ седя до мен и мисли? Защо нищо не ми каза?

— Не исках да се обърквам. Ако бях заговорила за него, сигурно нищо нямаше да си спомня. Така смятах.

— Може би си имала право — казах аз. — Добре е, че си си спомнила. И къде си го виждала?

— В Топоклу!

— Кога?

— Миналата пролет, при приятелката ми.

— Като беше в Топоклу на гости ли? — попита мъжът й учуден.

— Да, тогава.

— Че какво е правил той при приятелката ти?

— Купуваше барут и фитили.

Обръщайки се към мен, тя продължи:

— Всъщност мъжът на приятелката ми има бакалия и продава всевъзможни неща. Бяха ме поканили, когато тя беше болна и нямаше кой да се грижи за нея. Бях при нея, когато някой влезе в магазина и поиска муниции. Искаше да ги изпробва веднага. Тогава продавачът го помоли да не прави това, защото жена му е болна и не може да понася стрелба. Въпреки това човекът зареди пистолета си и стреля по конската глава на отсрещната къща.

Впрочем българите обичат да слагат на лицевата страна на къщите си конски глави или глави на други едри животни, като волове, катъри и мулета.

Жената продължи:

— Като чу изстрела, приятелката ми извика от страх. Той се изсмя и стреля още няколко пъти. А щом бакалинът му забрани повече да прави това, той го заплаши, че ще стреля по самия него. Накрая плати и тръгна. Преди това обаче каза, че нямало защо да плаща, тъй като се числял към съзаклятниците.

— Що за хора са това?

— Не знаеш ли? — каза Шимин.

— Не съм чувал досега.

— Съзаклятникът е човек, който не се подчинява на султана и иска да има българско царство със собствен, независим цар.

— Може ли някой открито да заяви, че се числи към тези съзаклятници?