През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
Навън се чуваха звуци от чукане и пилене. Излязох. Шимин бе зает с работата си, а жена му — с ковашкия мех.
— Добро утро! — извика ми той весело. — Доста добре си поспа, ефенди.
— За съжаление! Но и ти също!
— Аз ли? Как така?
— Не виждам спътниците си.
— И аз не ги видях.
— Минали са!
— Кога?
— През нощта.
— О, ти мислиш, че съм спал?
— Предполагам.
— Не съм мигвал! Попитай жена ми. Щом ти заспа, тя излезе вън при мен. Седяхме заедно и напразно се оглеждахме за очакваните от теб хора.
— Огънят през цялото време ли гореше?
— Досега. Истината ти казвам, ефенди.
— Това ме тревожи. Ще тръгна да ги пресрещна.
— Нали искаше да продължиш за Джнибашлк?
— Исках, но…
— Не се притеснявай, ефенди! Ще дойдат. Били са достатъчно съобразителни, да не яздят нощем през непозната местност.
— Причината за закъснението им не е тази. Или им се е изпречило някое неочаквано препятствие, или са сбъркали пътя.
— И в двата случая е по-добре да тръгнеш към Джнибашлк. Те ще преодолеят пречката и скоро ще дойдат. А ако са поели по друг път, скоро ще намерят верния. През кои селища трябва да преминат?
— Заповядах им от Дерекьой да тръгнат към Мастанли.
— Значи при всички положения ще минат оттук. Ако трябва някой да ги посрещне, нека го направя аз. Ще взема коня на пленника.
— Както искаш! А говори ли с него?
— Ходих да видя какво прави.
— Той какво каза?
— Ругаеше на поразия. Настояваше веднага да бъде освободен, а като му казах, че няма да го направя, поиска да говори с теб.
— С удоволствие ще изпълня желанието му.
— Не го прави, ефенди.
— Защо?
— Той е коварен. Иска да се освободи със сила, а ако това не е възможно — с хитрост.
— Не се страхувам нито от физическата му сила, нито от лукавството му. Затворен е в мазето и е вързан. Какво може да ми направи? Дори не може да ме докосне с ръка.
— Ще те придума!
— Няма да успее. Не съм лекомислен и не съм човек, който първо мисли едно, а след пет минути друго. Впрочем можеш да присъстваш. Ела!
Тъкмо се канехме да отворим заключената врата на мазето, когато се приближи жената на ковача, тайнствено докосна ръката ми и тихо каза:.
— Сетих се, сетих се!
— Какво? — попитах аз и пуснах дръжката на вратата.
— Спомних си лицето и белега му.
— Сигурно говориш за лицето и белега на пленника?
— Да, ефенди, бях ги забравила.
— Значи си го виждала преди това?
— Да, но никога не си бях спомняла за това. Мислих цяла нощ, Мъчех си мозъка, без да мога да си спомня нещо. Но сега изведнъж ми просветна.
— Ела в другата стая! Би могъл да ни чуе — казах аз. И двамата ме последваха в дневната и там ковачът учудено каза на жена си:
— Ти си го виждала? Забравила си за това и цяла нощ седя до мен и мисли? Защо нищо не ми каза?
— Не исках да се обърквам. Ако бях заговорила за него, сигурно нищо нямаше да си спомня. Така смятах.
— Може би си имала право — казах аз. — Добре е, че си си спомнила. И къде си го виждала?
— В Топоклу!
— Кога?
— Миналата пролет, при приятелката ми.
— Като беше в Топоклу на гости ли? — попита мъжът й учуден.
— Да, тогава.
— Че какво е правил той при приятелката ти?
— Купуваше барут и фитили.
Обръщайки се към мен, тя продължи:
— Всъщност мъжът на приятелката ми има бакалия и продава всевъзможни неща. Бяха ме поканили, когато тя беше болна и нямаше кой да се грижи за нея. Бях при нея, когато някой влезе в магазина и поиска муниции. Искаше да ги изпробва веднага. Тогава продавачът го помоли да не прави това, защото жена му е болна и не може да понася стрелба. Въпреки това човекът зареди пистолета си и стреля по конската глава на отсрещната къща.
Впрочем българите обичат да слагат на лицевата страна на къщите си конски глави или глави на други едри животни, като волове, катъри и мулета.
Жената продължи:
— Като чу изстрела, приятелката ми извика от страх. Той се изсмя и стреля още няколко пъти. А щом бакалинът му забрани повече да прави това, той го заплаши, че ще стреля по самия него. Накрая плати и тръгна. Преди това обаче каза, че нямало защо да плаща, тъй като се числял към съзаклятниците.
— Що за хора са това?
— Не знаеш ли? — каза Шимин.
— Не съм чувал досега.
— Съзаклятникът е човек, който не се подчинява на султана и иска да има българско царство със собствен, независим цар.
— Може ли някой открито да заяви, че се числи към тези съзаклятници?