През дебрите на Балкана

— Вие се съмнявате?

— Да.

— Тогава ще ви кажа, че години наред съм прекарал върху седлото и съм слизал от него само когато е трябвало да спя.

— Аллах акбар! (Господ е велик!) Той създава хората и на всекиго дава някаква особена дарба, но понякога и с някакъв недостатък. Запознах се с един човек, който не можа да се научи да пуши. Положи много усилия, но нищо не излезе. А други се научават да пушат още в люлката. И вашата езда е като на онзи пушенето. Затова пък Аллах сигурно ви е дал друг талант.

— Вярно е.

— Мога ли да узная какъв е той?

— Да, пиенето.

— Пиенето ли? — попита той смаяно.

— Да. Започнал съм да пия още в люлката.

— Шегобиец!

— И на това ли не искате да повярвате?

— О, напротив. Всички притежаваме този талант от ранна възраст. Но това не е причина да се гордеем с него. Ездата е нещо по-трудно.

— Забелязвам!

Той ме погледна почти състрадателно. После каза:

— Гръбнакът ви здрав ли е?

— Да.

— А гърдите ви?

— Също.

— Защо тогава толкова се привеждате?

— Виждал съм хиляди други да го правят.

— Били са много лоши ездачи.

— Напротив, дори много добри! Ездач, който обича коня си, го щади, опитва се да го облекчи възможно най-много. Как се прави това, не знаят нито турчинът, нито арабинът.

— Не разбирам.

— Вярвам ви.

— Не сте ли арабин?

— Не.

— А какъв?

— Немец.

Той замислено кимна и каза:

— Виждал съм в Стамбул хора от Алемания. Продават ленено платно, кеневир и ножове. Пият бира и пеят песни. Но на кон не съм виждал още никого. Има ли в Алемания много войници?

— Повече, отколкото в османли мемлекети.

— Но в кавалерията сигурно са слаби!

— Яздят точно като мен.

— Наистина ли?

— Да!

— Жалко, направо жалко!

Той наистина така мислеше. Изобщо и през ум не ми мина да му се сърдя. Но той смяташе, че е прекалил, затова каза:

— Вие не познавате земите тук. Мога ли да ви попитам къде искате да отидете? Вероятно бих могъл да ви бъда от полза.

Възможно бе да не е особено препоръчително да бъда откровен докрай с него, затова казах:

— Най-напред отивам в Джнибашлк.

— Значи ще яздим още четвърт час заедно, после моят път се отклонява надясно за Кабач.

— Там ли живеете?

— Да. Познахте ли какъв съм?

— Не. Но се учудвам, че толкова млад сте били на служба при великия шериф и че вече сте го напуснали.

— Казах ви защо се случи така. Преди бях часовникар, а сега съм търговец на книги.

— Имате ли магазин?

— Не. Всичко, което имам, се намира в тази чанта. Продавам това тук.

Той бръкна в чантата и извади нещо като бележка. Тя съдържаше фатиха, първата сура от Корана, написана с разцепена тръстикова пръчка с разтопен клей и отгоре позлатен. Значи той беше амбулантен търговец на книги и както забелязах, имаше голям запас от тези листчета.

— В Мека ли е писано това? — попитах аз.