Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Колата потегли устремно, едва тогава забелязах, че след нея ослепително блеснаха други фарове. Косо, с края на окото си забелязах как към кортежа се присъединява един мотоциклет… втори.
Изпитвах учудващо неприятно усещане. Едва не почнах да си мисля, че все пак през живота си съм сторил нещо такова… за което не съм предполагал, че е кой знае какво, но от гледна точка на криминалния кодекс… По-късно, ядосан на себе си, неволно си представих още по-голяма глупост: че съм резидент и пътувам за тайна среща с шефа си (боже мой колко глупави филми бях гледал!) в някаква горска хижа. Това обаче не приличаше на прием на посланик: липсваше дневната светлина и почетният караул.
— Та той казва на продавача — Клепча очевидно продължаваше някакъв виц. — „А имате ли филе от елен?“ Нали магазинът ви се нарича „Дарове на природата“. — „Не — отговаря продавачът. — Имаме скумрия.“ — Общо взето, риба. — „А месо от лос имате ли?“ — „Скумрия имаме.“ — „Хм, а домашна наденица да имате?“ — „Купете си скумрия, съдържа много фосфор.“ — „Знаете ли какво — троснал се купувачът, — не искам… да ми свети…“
Шофьорът изхъмка. Шчука само поклати глава.
— За такива стари вицове знаеш ли какво са правели по времето на негово величество цар Николай?
— Кажи де!
— Пращали са там, откъдето никой не се е връщал… В Аляска.
— По онова време Аляска е била вече продадена, другарю полковник — каза Клепча.
Полковникът за миг се смути.
— Не говоря за този Николай, а за първия. Толкова по-зле за твоя виц.
— Че тогава кой е продавал скумрия навред, Андрей Андреевич?
— Така е, за съжаление — прав си. Проницателен човек си ти, Клепча, скрупульозен. С познания!
— Трябва да зная, Андрей Арсентиевич. Иначе такива грешки мога да допусна, че…
— Много хубаво. — Шчука се обърна към мен, но, кой знае защо, само в профил.
— Хайде, разказвайте.
Разказвах му всичко. Седях като на тръни. Нямах представа ни какво се бе случило, ни за какво говорят, както по-късно не можах да разбера в какво се състоеше опознаването и кой беше следовател в областната прокуратура, а кой — ръководител на оперативната група. Криво-ляво бих могъл да кажа, че ей този е „водач на служебно куче“ — струва ми се, че така се нарича — и то само защото кучето бе с него. Да поиграя домино с тях, да си пийна — бива, но цял живот в същност съм се стремил да бъда по-далеч от хора с тяхната професия. Защото само в лошите романи човек пляска с ръце и скача от радост, че в дома му час по час довтасва милицията. На мястото на следователя в такъв случай бих се поинтересувал на какво толкова се радва. Но тогава нямаше да стане роман! Защото сандъкът с доларите още начаса щеше да се намери веднага, в лехата на този веселяк, и не би трябвало с подозрение да се наблюдава поведението на момчето Петя и да се размишлява откъде пенсионерът Синичка взема пари за всекидневните си оргии с „мацета“.
Зад стъклата на джипката като на снимка постепенно започнаха да изникват през мъглата черните дървета. Мъглата плуваше на кълба отнякъде, сигурно от някаква низина. Колата заподскача по коренищата на някакви дървета. Сетне джипката спря, дърветата свършиха и пред очите ни се откри голяма поляна сред мъгливия хаос, който шаваше над нея.
Слязохме от колата, едва тогава Шчука запита:
— Кое ви разтревожи най-много?
— Стори ми се, че има драскотини около ключалката.
— Витя — обърна се Шчука към единия мотоциклетист. — Откарай Степанец на пост пред жилището… Адреса ли?… Ето на този адрес. Откарай го и веднага се връщай.
Громолът на мотоциклета заглъхна в гъстата като памук мъгла и отново настъпи тишина. Вървяхме по пластове спарени графитно черни листа. Погледнах си часовника, но не видях колко е часът, а само как над тъканта на палтото ми мърдаха микроскопични капчици мъгла.
Поляната свърши. Внезапно зърнах до краката си дребен, беззвучен прибой, който нарядко близваше пясъка, и разбрах, че пред мен се простира не поляна, а езеро, обвито в гъста мъгла. Веднага всичко дойде на мястото си, дори разбрах къде съм. Познах кривата бреза с топчест израстък, малко по-нататък смътните очертания на вързана лодка и дънера на черен дъб до водата. Познах езерото Роман, където тъй често ходехме с Марян да ловим риба.
И тогава предчувствие за огромно нещастие, дори увереност в него сви сърцето ми.
Откъм поляната до брега достигаха сподавени гласове, изплуваха някакви сенки. Няколко човешки, една — кучешка. До кучето стоеше мълчалив човечец със смешна физиономия. Тъй като засега никой не ми обръщаше внимание, аз се изправих до него.