Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот». Краткое содержание книги:
Стефани моли за помощ Рейнджъра, прочут ловец на престъпници. Но Рейнджъра иска награда — една нощ със Стефани, от здрач до зори. А за това не бива да научава годеникът на Стефани, ченгето Джо Морели.
Типична каша в стил Стефани Плъм.
А до края има още кеч в калта, мотори, бързи коли и опасни мъже… Джанет Еванович е на върха!
— Маце — намеси се и Откаченяка. — Взимай я.
Завъртях се леко, за да се видя по-добре в тройното огледало.
— Не мислите ли, че е прекалено… бяла? — попитах.
— Определено не — отговори Тина. — Това е кремаво. Кремавото е съвсем различно от бялото.
Наистина изглеждах добре в роклята. Приличах на Скарлет О’Хара, подготвяща се за величествена сватба в Тара. Раздвижих се с танцова стъпка.
— Подскочи няколко пъти, за да видим как ще изглеждаш, когато изпълняваш заешкия танц — посъветва ме баба.
— Красива е, но не искам рокля.
— Мога да поръчам нейния размер, без да плащате капаро — каза Тина.
— Без капаро — повтори баба. — Няма по-хубаво от това.
— Да, стига да няма капаро — съгласи се мама.
Изпитах силна нужда от шоколад. От много шоколад.
— О, Господи — простенах. — Вижте часа. Трябва да вървя.
— Жестоко — извика Откаченяка. — Започваме ли да се борим с престъпността? Знаеш ли, мислех си, че имам нужда от полицейски колан за моя суперкостюм. Мога да си сложа екипировката за борба с престъпността в него.
— За каква екипировка говориш?
— Не съм обмислил всичко внимателно, но мисля, че чифт антигравитационни чорапи ще ме улеснят да се катеря по калканите на сградите. Искам и спрей, който да ме прави невидим.
— Сигурен ли си, че главата ти е добре, след като те простреляха? Случайно да имаш главоболие или да се чувстваш замаян?
— Не. Чувствам се чудесно. Може би малко гладен.
Валеше лек дъжд, когато двамата с Откаченяка излязохме от магазина на Тина.
— Това беше страхотно преживяване — каза Откаченяка. — Почувствах се като шаферка.
Аз обаче не бях сигурна как точно се чувствам. Облякох булчинската роля и открих, че ми прилягаше особено добре. Не можех да повярвам, че бях позволила на майка ми да ме подлъже да пробвам сватбени рокли. Какво, по дяволите, мислех? Праснах се с ръка по челото и изсумтях.
— Маце — реагира Откаченяка.
Мамка му! Завъртях ключа в стартера и пъхнах диска на „Годсмак“ в уредбата. Не исках да говоря за сватбения провал, а хевиметълът е единственото, което може напълно да изпразни главата ти от мисли. Подкарах към къщата на Откаченяка и докато стигнем до улица „Роблинг“, двамата с него вече куфеехме и размятахме коси.
Заради това куфеене и размятане едва не пропуснах белия кадилак. Беше паркиран пред къщата на отец Кароли точно до църквата. Отец Кароли е стар като земята и живее в Бърг откак се помня. Логично бе двамата с Еди Дечуч да са приятели и Еди да ходи да се съветва с него.
Помолих набързо Господ, Дечуч да е в къщата. Там можех да го заловя по-лесно. В църквата беше различно. Имаше олтари и разни други свети неща, за които да се тревожа. А ако майка ми откриеше, че съм нарушила светостта на църквата, щеше да превърне живота ми в истински ад.
Отидох до вратата на Кароли и почуках. Никакъв отговор.
Откаченяка се мушна през храстите и надникна през прозореца.
— Не виждам никой тук, маце.
И двамата погледнахме църквата. Мамка му! Вероятно Дечуч се изповядваше. „Прости ми, отче, задето очистих Лорета Ричи.“
— Е, добре — казах накрая. — Да опитаме в църквата.
— Май няма да е лошо да изтичам до вкъщи и да си облека суперкостюма.
— Не съм сигурна, че е подходящ за църква.
— Искаш да кажеш, че не е достатъчно елегантен ли?
Отворих вратата на църквата и се вторачих в мрачната й вътрешност. В слънчеви дни мястото грее от светлината, която нахлува през рисуваните прозорци. В дъждовни дни обаче църквата изглежда мрачна и лишена от живот. Днес единствената топлинка идваше от няколкото обредни свещи, които пламтяха пред Света Богородица.
Църквата изглеждаше празна. Откъм изповедалните не се чуваше мърморене. Никой не се молеше. Просто горяха свещи и се носеше миризма на тамян.
Канех се да си тръгна, когато чух някой да се хили. Звукът идваше откъм олтара.
— Хей — извиках. — Има ли някой?
— Само ние, пиленцата.
Звучеше като гласа на Дечуч.
Двамата с Откаченяка тръгнахме предпазливо по пътеката и надникнахме зад олтара. Дечуч и Кароли седяха на пода, облегнали гърбове на олтара, и дружески споделяха бутилка червено вино. На половин метър от тях на пода лежеше празна бутилка.
Откаченяка ги поздрави със знака на мира.
— Пичове — каза той.
Отец Кароли му отвърна със същия знак и повтори мантрата.
— Пич.
— Какво искаш? — попита Дечуч. — Не виждаш ли, че съм на църква?
— Пиеш!
— С лечебна цел. Депресиран съм.
— Трябва да ме придружиш до съда, за да ти определят нова дата.
Дечуч отпи щедра глътка от виното и избърса уста с опакото на ръката си.