Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот». Краткое содержание книги:
Стефани моли за помощ Рейнджъра, прочут ловец на престъпници. Но Рейнджъра иска награда — една нощ със Стефани, от здрач до зори. А за това не бива да научава годеникът на Стефани, ченгето Джо Морели.
Типична каша в стил Стефани Плъм.
А до края има още кеч в калта, мотори, бързи коли и опасни мъже… Джанет Еванович е на върха!
Откаченяка опипа лепенката си.
— Чувствам се добре.
Той се облегна назад и се замисли задълбочено, като мърдаше леко с устни. Най-после някаква светлинка проблесна в ума му.
— О, да — каза той. — Бях прострелян от онази страшна стара дама.
Това е предимството да пушиш трева цял живот — нямаш спомени. Случва ти се нещо ужасно, а десет минути по-късно не помниш нищо.
Разбира се, това е и недостатъкът на пушенето на трева. Сполетява те бедствие, като например изчезването на приятеля ти, но всички важни събития или съобщения се губят някъде из мъглата в мозъка ти. Освен това съществува възможността да халюцинираш и да си представиш зловещо лице до прозореца, когато всъщност някой е стрелял от минаваща кола.
При Откаченяка всичко бе възможно.
Минах покрай къщата на Дуги, за да се уверя, че не е изгоряла, докато сме спали.
— Всичко изглежда наред — отбелязах.
— Изглежда самотно — поправи ме Откаченяка.
Когато се върнахме в апартамента ми, Зиги Гарви и Бени Колучи стояха в кухнята. Всеки от тях държеше чаша кафе и препечена филийка.
— Надявам се, че нямаш нищо против — каза Зиги. — Бяхме любопитни как работи новият ти тостер.
Бени размаха филията си.
— Чудесен тостер. Виж колко равномерно е препечена филията. Никъде няма изгоряло. Хрупкава и вкусна.
— Трябва да си купиш конфитюр — посъветва ме Зиги. — Малко ягодов конфитюр е чудесна комбинация с препечените филийки.
— Пак сте влезли с взлом в апартамента ми! Това ми е адски неприятно.
— Нямаше те — обясни Зиги. — Не искахме хората да си помислят, че се мотаем из коридора ти.
— Да, не искахме да съсипем репутацията ти — добави Бени. — Не смятаме, че си такова момиче. Макар че в последните години се говори доста за теб и Джо Морели. Трябва да внимаваш с него. Той има лоша репутация.
— Ей, виж — подсвирна Зиги. — Малкият педал. Къде ти е униформата, хлапе?
— И каква е тая лепенка? — обади се Бени. — Да не си паднал от високите си токчета?
Зиги и Бени се смушкаха с лакти и се заляха в смях, сякаш това бе шега, която само те двамата разбираха. В главата ми се оформя идея.
— Момчета, случайно да знаете нещо за тази лепенка?
— Не и аз — отговори Бени. — Зиги, знаеш ли нещо по въпроса?
— Абсолютно нищо — отрече Зиги.
Облегнах се на плота и скръстих ръце.
— Какво правите тук? — попитах ги строго.
— Решихме да се видим с теб — подхвана Зиги. — Мина доста време откак говорихме за последен път и искахме да проверим дали не се е появило нещо ново.
— Минали са по-малко от двадесет и четири часа — отбелязах.
— Да де, и аз това казах. Мина доста време.
— Нищо ново не се е появило.
— Боже, това е лошо — упрекна ме Бени. — А чухме такива препоръки за теб. Силно се надявахме, че ще можеш да ни помогнеш.
Зиги допи кафето си, изми чашата и я сложи на сушилника.
— Е, ще си тръгваме — заяви той.
— Прасе — обади се Откаченяка.
Зиги и Бени спряха пред вратата.
— Това е обидно — каза Зиги. — Няма да обърнем внимание на грубостта ти, защото си приятел на госпожица Плъм.
— Точно така — добави Бени. — Няма да обърнем внимание, но би трябвало да поработиш върху маниерите си. Не е прилично да нагрубяваш така двама стари джентълмени.
— Нарекохте ме педал! — извика Откаченяка.
Зиги и Бени се спогледаха озадачено.
— Да — кимна Зиги. — И какво от това?
— Следващия път се мотайте в коридора и не влизайте тук — помолих ги кротко.
Затворих и заключих вратата след тях, после се обърнах към Откаченяка.
— Искам да помислиш — казах му. — Имаш ли представа защо някой е стрелял по теб? Сигурен ли си за лицето на старата жена до прозореца?
— Не знам, човече. Трудно ми е да мисля. Мозъкът ми дава заето.
— Имаше ли странни телефонни обаждания?
— Само едно, ама не беше чак толкова странно. Някаква жена се обади, докато бях у Дуги. Каза ми, че според нея у мен имало нещо, което не било мое. И аз отвърнах: „Да бе!“
— Тя каза ли нещо друго?
— Не. Попитах я дали иска тостер или костюм на супергерой, а тя ми затвори.
— Това ли е единствената стока, която ти остана? Какво стана с цигарите?
— Отървах се от тях. Познавам един страстен пушач, който…
Имах чувството, че за Откаченяка времето е спряло. Помнех го от гимназията, където изглеждаше по същия начин. Дълга кестенява коса, сресана на път и завързана на конска опашка. Бледа кожа, слаб, среден ръст. Беше облечен в хавайска риза и джинси, които вероятно са били донесени в дома на Дуги под прикритието на тъмнината. Откаченяка беше завършил гимназия, носейки се през предизвикана от тревата мъгла, кротък и спокоен. Говореше и се кикотеше в бюфета, където обядвахме, кимаше умно по време на часовете по английски. И сега все още се носеше в мъглата. Никаква работа. Никаква отговорност. Всъщност, като се замисли човек, не звучеше чак толкова лошо.