Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Нима… нима искаш да кажеш, че тялото ще остане празно, сякаш е мъртво? — гласът ми излиза като остър писък, като истеричен вик.
Тя вдига ръка и се опитва да ме успокои.
— Не се случва често, разбра ли? В Отвъдното няма много същества с такава сила, че да успеят да откъснат душата от живото тяло. Но е възможно да се случи. — Тя преглъща и въпреки че се старае да се прикрие, страхът й е очевиден. — Аз… Чувала съм за едно място, ужасно място, наречено „Небитие“. Там прогонват изоставените души. То се намира между живота и смъртта. Мисля, че тъмното нещо искаше да те отведе тъкмо там. В Небитието.
— Нима твърдиш, че душата може да бъде захвърлена в Небитието за вечни времена? — гласът ми излиза като пронизителен писък.
— Онези, които са прогонени в Небитието, са завинаги изгубени. — В очите на Соня сякаш са се настанили безброй духове. — Слушай, Лия. Не знам всички тайни на Отвъдното, разбра ли? Но съм сигурна, че тъмното нещо искаше тъкмо теб, а аз не съм виждала друга сила, подобна на неговата. И все пак… Не знам причината, но то не успя да те достигне. Нямам представа какво те закриляше, какво му пречеше да разгърне пълната си мощ, но би било по-разумно да избягваш тези пътувания, докато не разберем всичко — или поне докато не си сигурна, че и следващия път ще се радваш на същата закрила.
Вървим обратно към къщата и мълчим. Когато Бърчууд се появява пред очите ни, Соня ме хваща за лакътя и поглежда нагоре. Проследявам погледа й и виждам Алис да ни наблюдава от прозореца на горния етаж.
— Бъди предпазлива, Лия — казва Соня. — Много внимавай, докато разберем как стоят нещата.
Сестра ми е твърде далеч и аз не виждам изражението на лицето й, но въпреки това усещам студените пръсти на страха в душата си при вида на призрачната й фигура на прозореца.
Двете със Соня продължаваме към двора и аз я изпращам до наетата от нея карета. Чакам, докато изчезне надолу по обточения с дървета път. Нямам желание да разговарям с Алис за Соня. Още не.
Не съм стигнала до брега, когато чувам шума на реката. Дъждът от миналата седмица е напълнил коритото догоре и сега водата се пени над скалистото дъно и препуска бясно надолу. Стъпвам встрани от терасата и се запътвам към горичката от вечнозелени храсти, кленове и дъбове. Наближава обяд и се питам дали Джеймс ще ме чака.
— Джеймс? — гласът ми би бил тих навсякъде другаде, но тук той отеква силно в тишината. — Джеймс, тук ли си?
Нечии силни ръце ме сграбчват изотзад и ме повдигат във въздуха. От устните ми се прокрадва писък и аз ритам инстинктивно с крака, за да се освободя от стоманената прегръдка. Вдигам свитите си в юмруци ръце, готова да се защитя от невидимия си нападател, но той ме обръща с лице към себе си и аз го виждам. Топлите му устни се притискат към моите, ръцете му върху раменете ми се отпускат и сега нежно рошат косите ми.
Изгубвам се в целувката му, сякаш реката се втурва към мен и ме облива цялата от главата до петите.
Освобождавам се и отстъпвам встрани.
— Ох! Божичко, Джеймс! Толкова ме изплаши! — възкликвам аз и го сръгвам шеговито в ребрата. — Някой може да ни види!
Той се смее, като прикрива устата си с длан, сякаш се мъчи да се успокои. Щом забелязва изражението на лицето ми, става сериозен.
— Извинявай, Лия. Моля те! Но кой друг, освен мен би те сграбчил така?
В погледа му все още има следи от смях и аз се вторачвам в него с надеждата и те да изчезнат.
Той се приближава, оглежда се и ме придърпва към себе си.
— Не исках да те изплаша. Щастлив съм, че те виждам. Коства ми огромно усилие да те срещам в библиотеката пред очите на баща ми, да те гледам по улицата с Алис и да не те прегърна.
За миг ме притегля още по-близо и аз усещам тялото му по протежение на своето. Дъхът ми спира и за съвсем кратко забравям за пророчеството, за книгата, за белега.
Интересува ме само тялото на Джеймс, опряно в моето.
Объркана съм от ефекта, който има допирът му до мен. Не ми се ще да чуе биенето на сърцето в пазвата ми, нито да усети забързания ми дъх, затова се отдръпвам и го гледам закачливо.
— Станал си много смел — дразня го аз.
Той гръмко се смее и птиците в клоните над нас изплашено литват в небето.
— Аз? Смел? Доста е странно да го чуеш от устата на една от най-палавите млади дами в „Уиклиф“!