Проклятието над Прогонващия духове

Заключиха ме в малка влажна стая без прозорец и не ми донесоха вечерята, която бяха споменали. За легло служеше само една купчинка слама. Когато вратата се затвори, застанах там в тъмното, заслушан в превъртането на ключа в ключалката и в стъпките, които отекваха, отдалечавайки се надолу по коридора.

Беше твърде тъмно, за да видя ръцете си пред лицето, но това не ме тревожеше особено. След близо шест месеца като чирак на Прогонващия духове бях станал много по-смел. Понеже бях седми син на седми син, винаги бях виждал неща, които другите не можеха, но Прогонващия духове ме научи, че повечето от тях не могат да ти навредят особено. Катедралата беше стара и отвъд градината имаше голямо гробище, което означаваше, че наоколо щеше да има разни създания - неспокойни създания като привидения и призраци, - но не се страхувах от тях.

Не, това, което ме тревожеше, беше Изчадието долу в катакомбите! Мисълта как то достига вътре в ума ми бе ужасяваща. Определено не исках да се изправя срещу това, а ако сега то бе толкова силно, колкото подозираше Прогонващия духове, щеше да знае точно какво става. Всъщност то вероятно бе покварило отец Кеърнс, настройвайки го срещу собствения му братовчед. Може би беше разпространило злината си сред свещениците и подслушваше разговорите им. Със сигурност щеше да знае кой съм и къде се намирам, и нямаше да е особено дружелюбно, най-меко казано.

Разбира се, не планирах да оставам там цяла нощ. Виждате ли, трите ключа още бяха в джоба ми и възнамерявах да използвам специалния, направен от Андрю. Отец Кеърнс не беше единственият, който криеше хитрини в ръкава си.

Ключът нямаше да ми помогне да мина отвъд Сребърната порта, за-щото беше нужно нещо далеч по-хитроумно и добре изработено, за да се отвори онази ключалка, но знаех, че ще ме изведе в коридора и през всяка врата на катедралата. Просто трябваше да почакам известно време, дока-то всички заспят, и тогава да се измъкна навън. Ако отидех твърде рано, вероятно щяха да ме заловят. От друга страна, ако се забавех, щях твърде много да закъснея да предупредя Прогонващия духове и можеше да бъда посетен от Изчадието, така че това беше преценка, в която не можех да си позволя да сбъркам.

Когато падна мрак и шумовете отвън заглъхнаха, реших да си опитам късмета. Ключът се превъртя в ключалката без ни най-малка съпротива, но точно преди да отворя вратата, чух стъпки. Замръзнах и затаих дъх, докато постепенно те заглъхнаха в далечината и всичко утихна отново.

Чаках дълго, ослушвайки се много внимателно. Най-накрая си поех бавно дъх и леко отворих вратата. За щастие, тя се отвори без нито едно изскърцване и аз излязох в коридора, като спрях за миг и се ослушах отново.

Не бях сигурен, че в катедралата и страничните й постройки не е останал никой. Може би всички се бяха върнали в големия свещенически дом? Но не можех да повярвам, че не биха оставили някого на пост, така че тръгнах на пръсти по тъмния коридор, страхувайки се да издам дори най-лекия звук.

Когато стигнах до страничната врата на вестиария, изпитах шок. Нямах нужда от ключа си. Тя вече беше отворена.

Сега небето беше ясно и луната се бе издигнала, къпейки пътеката в сребриста светлина. Пристъпих навън и тръгнах предпазливо. Едва тогава наистина усетих нещо зад гърба си: някой, застанал отстрани до вратата, скрит в сянката на един от големите каменни контрафорси, които подпираха страните на църквата.

За момент застинах. После, със сърце, блъскащо в гърдите ми толкова силно, че едва издържах, бавно се обърнах. Сенчестата фигура излезе на лунната светлина. Познах го веднага. Не свещеник, а братът, който бе коленичил и плевеше градината по-рано. Брат Питър беше почти изцяло плешив, само с една ивица рядка бяла коса зад ушите и мършаво, изпито лице.

Внезапно той проговори:

- Предупреди господаря си, Томас - каза. - Върви бързо! Махайте се от този град, докато и двамата можете!

Не отговорих. Само се обърнах и хукнах надолу по пътеката колкото можех по-бързо. Спрях да тичам едва когато стигнах до улиците. Тръгнах бавно, за да не привличам твърде много внимание към себе си и се зачудих защо брат Питър не се опита да ме спре. Не му ли беше това работата? Не беше ли оставен на пост?