Проклятието над Прогонващия духове

Давайки си време в изобилие, тръгнах бавно през влажните, настла-ни с калдъръм улици. Дланите ми лепнеха от нервност, а краката ми сякаш изпитваха неохота да се движат към катедралата. Сякаш бяха по-бла-горазумни от мен и трябваше постоянно да заставям единия да се мести пред другия. Но вечерта бе мразовита и, за късмет, наоколо нямаше много хора. Не подминах дори един свещеник.

Пристигнах в катедралата към седем без десетина минути и докато влизах през портата в големия, настлан с каменни плочи преден двор, не се сдържах и хвърлих поглед нагоре към гаргойла над главната врата. Грозната глава изглеждаше по-голяма от всякога, а в очите сякаш още потрепваше живот; проследиха ме, докато вървях към вратата. Дългата брадичка беше толкова извита нагоре, че почти опираше в носа, правейки гаргойла да изглежда различен от всяко друго създание, което бях виждал някога. Освен ушите, подобни на кучешки, и дълъг език, подаващ се от устата му, два къси рога се извиваха нагоре от черепа му и той внезапно ми напомни за коза.

Извърнах поглед и влязох в катедралата, потръпвайки от неподправената чудатост на създанието. Вътре в сградата ми трябваха няколко мига, докато очите ми се приспособят към полумрака, и за свое облекчение видях, че мястото е почти празно.

Страхувах се по две причини. Първо, не ми харесваше да съм в катедралата, където свещениците можеха да се появят всеки момент. Ако отец Кеърнс ми бе устроил клопка, то тогава аз току-що влязох право в капана му. Второ, сега бях на територията на Изчадието. Скоро денят щеше да свърши, а веднъж щом слънцето залезеше, Изчадието, подобно на всички създания на мрака, щеше да е най-опасно. Може би тогава умът му можеше да „посегне“ от катакомбите и да ме открие. Трябваше да приключа с тази задача възможно най-бързо.

Къде беше изповедалнята? В дъното на катедралата имаше само две възрастни жени, но един старец бе коленичил недалече от предната част, плътно до вратичката на дървена ниша, опираща в каменната стена.

Това ми подсказа каквото исках да знам. Малко по-нататък имаше също такава ниша. Изповедалните. Над всяка имаше закрепена свещ, сложена в синя стъклена поставка. Но само онази до коленичилия мъж беше запалена.

Тръгнах надолу по дясната пътека и коленичих на скамейката пред него. След няколко мига вратата на изповедалнята се отвори и от нея излезе жена с черен воал. Тя прекоси пътеката между скамейките и коленичи на една скамейка по-назад, докато старият човек влизаше вътре.

След няколко мига го чух да шепне. Никога през живота си не бях ходил на изповед, но имах доста добра представа какво ставаше. Един от братята на татко бе станал много религиозен преди да умре. Татко винаги го наричаше „Светият Джо“, но истинското му име бе Матю. Той ходеше да се изповядва два пъти седмично и след като изслушаше греховете му, свещеникът му налагаше голямо покаяние. Това означаваше, че след това той трябваше да изрича множество молитви отново и отново. Предположих, че старецът разказваше на свещеника за греховете си.

Вратата остана затворена сякаш цяла вечност и аз започнах да ставам нетърпелив. Споходи ме друга мисъл: ами ако вътре не беше отец Ке-ърнс, а някой друг свещеник? Тогава наистина щеше да се наложи да се изповядам, иначе щеше да изглежда много подозрително. Опитах се да се сетя за няколко гряха, които да прозвучат убедително. Лакомията беше ли грях? Или това се наричаше чревоугодничество? Е, със сигурност харесвах храната, но не бях ял нищо цял ден и стомахът ми започваше да ръмжи от глад. Внезапно ми се стори лудост да правя това. След броени мигове можеше да се окажа пленник.

Паникьосах се и станах да си вървя. Едва тогава забелязах с облекчение едно картонче, пъхнато в поставка на вратата. На него беше написано име: „отец КеърнС“.

В този момент вратата се отвори и старият човек излезе, така че заех мястото му в изповедалнята и затворих вратата след себе си. Вътре пространството беше малко и сумрачно и когато коленичих, лицето ми се оказа много близо до една метална решетка. Зад решетката имаше кафява завеса, а някъде отвъд нея - потрепваща свещ. Не можех да видя лице зад решетката, само сенчестото очертание на глава.

- Да чуя изповедта ти ли желаеш? - Гласът на свещеника имаше силен акцент от Графството и той дишаше шумно.

Само свих рамене. После осъзнах, че той не може да ме види както трябва през решетката.