Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Аз… днес не се чувствах много добре и… се обадих в работата, че ще закъснея, та така… Рикард… Люсне… каза, че ще дойде да ме вземе, защото… — Опита се нещо да обясни.
— Днес трябваше да изпратим много важни документи, а Венке е единствената, която знае как трябва да се попълнят. Би трябвало да й потърсим заместник, но щяха да са ни нужни часове, за да й обясняваме…
Той имаше дълбок, звучен глас, глас, по който бих си паднал, ако бях с десет години по-млад и… жена. Но аз не бях нито едното, нито другото, а Венке Андресен още не можеше да се успокои.
Погледнах устата й. Помислих си за предишната вечер, за това, какво почувствах, когато я докосвах, нежна и мека като пух…
Погледнах към устата на Рикард Люсне. Голяма, широка уста с тънки червени устни и остри жълто-бели зъби. Бръснатата му брада имаше синьо-сив цвят, а той целият беше обрасъл с къдрави косми чак до челото и около врата. Веждите му бяха сключени.
— Е добре, няма да ви задържам. Исках само да чуя как се чувства… както казах… — И добавих: — Слушай, този Джокер къде живее?
Венке Андресен показа с поглед един от съседните блокове:
— Ей там, заедно с майка си.
Кимнах с глава:
— Добре, благодаря.
Отворих им вратата на асансьора и я задържах. Влязоха вътре покрай мен. В момента, в който поисках да я затворя, тя каза:
— Но ти няма ли също да слизаш, Веум?
— Не, благодаря. Ще използвам стълбището.
Пуснах им вратата на асансьора и те бавно потеглиха надолу.
Продължавах да си мисля за устата й, без да съм сигурен дали не трябва да отпъждам тези мисли. Поне не днес, не сега.
Излязох на балкона, откъм противоположната страна на жилището й, и поех към шахтата на асансьора в южния край на балкона. Видях от балкона как Венке и Рикард Люсне излизат от блока и влизат в голям, черен автомобил, който можеше да бъде мерцедес. Така ми се стори от деветия етаж.
Помислих си: така и ще излезете от живота ми — в черна лимузина — и ще изчезнете завинаги.
Имах обаче не съвсем приятното чувство, че няма да стане така, че отново ще ги срещна двамата и че това второ виждане няма да е много приятно… за никого от партньорите.
Полека слизах по стълбището, чудейки се какво да правя.
15
Можех да избирам между две неща: да се върна обратно в кантората или да свърша нещо по-смислено. Или нещо, което поне да изглежда смислено. Кантората едва ли щеше да се срути, ако не се върна веднага, а единственото, което можеше да се случи с телефона, бе някой да влезе там и да го откачи, защото не си бях плащал сметките. Ала в този случай най-добре би било да не съм там.
Венке Андресен ми бе казала, че Джокер и майка му живеят във високия блок до техния, а от Гюнар Воге разбрах, че той всъщност се казва Юхан Педершен. Защо да не отида дотам и да видя дали си е вкъщи. Можех да му дам урок по рисуване на рози, за да му помогна да осмисли свободното си време, или да му разкажа за т.нар. пикареска в литературата. Съвременното равнище на образованост предлага много възможности. Което не знаеш, можеш да научиш, и то без да ти струва скъпо. Малка вноска, и толкоз. Десетчасовият безплатен, рекламиран навсякъде курс обучава или да шиеш носия, или да работиш с джобен компютър. Ако желаеш, ще те научат да рисуваш (почти така добре, както Мунк) или да говориш испански (та следващия път, когато си на Канарските острови, да можеш да се разбереш с шведите), или изкусно да фотографираш тъща в контражур и врякащи дечурлига. Да, да, Джокер има на какво да разчита, стига само да пожелае. И ако сега си беше вкъщи.
Пред входа на асансьора съгледах пощенска кутия, на която бе написано: „Х. Педершен. IV етаж“, но аз тръгнах пешком нагоре по стълбището. Радвах се, че не живее на десетия. Ако продължават тези изкачвания и слизания, сигурно ще мога да преустановя ежедневното си бягане за форма.
Хилдур и Юхан Педершен, майка и син, имаха жилище най-близко до асансьора. Имената им се четяха на вратата. Погледнах през кухненския прозорец, но не видях нищо друго, освен бели перденца, които отдавна плачеха за изпиране.
Натиснах звънеца.
Дълго чаках, но аз мога да бъда и много търпелив, така че пак позвъних.
След още по-продължително чакане чух глас от дълбоката вътрешност на жилището, подобен на къркоренето в стомаха на пътник, застанал зад теб в автобуса. Не се разбираше нито една дума. Или груб женски глас, или тънък мъжки? Заложих на първия вариант и спечелих.