Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Хилдур Педершен е била в разцвета си през 1946 година — красива млада жена, може би твърде висока, но не чак дотам. Жена с голям бюст и широки бедра, с бодра стъпка, с кафява пазарска мрежа, пълна с бутилки мляко, и с усмивка за всички, които са я пожелавали.
Джокер дори не е бил роден, а Варг Веум… Той е бил момченце на четири години, с майка, която все още не е била болна от рак, и баща, все още кондуктор в трамвая с маршрут до Минде. Ала линията бе закрита, бащата умря, мир на праха му, както много бащи преди него. Но бе съществувал и като затворя очи, сякаш го виждам пред себе си: дребен и набит, все още с телосложението на селяк, макар да бе излязъл от село като двегодишно хлапе. И като затворя очи, аз все още виждам и усмивката му, която той пазеше за хубавите часове, които прекарвахме заедно, а мама още не бе заболяла от рак.
Когато Юхан Педершен затвори очи, той не вижда никого. А в картите, раздадени от съдбата, няма никакъв джокер, няма баща, който да изникне внезапно между „дамите“ и „валетата“ с кондукторска чанта през рамо, с леко накривена шапка и с весел зов: „Хей! Има ли някой у дома?“
1946-а — четири цифри, които ограждат едно отдавна изчезнало минало, улици, които вече ги няма, къщи — отдавна съборени, хора — вече покойници, и гробове, разкопани за втори път, кораби, преустановили плаванията си, и трамваи, предадени за старо желязо…
— Къде беше ти… през 1946-а? — попитах Хилдур Педершен.
— През 1946-а? Защо питаш? Да не си мръднал? Кой ще си спомни къде е бил през 1946-а. Аз, дяволе, не помня дори къде съм била онзи ден. Ти прекалено много питаш, Веум. Не можеш ли да млъкнеш поне за известно време?
Кимнах в знак на съгласие.
Но нямах желание да си тръгвам. Седеше ми се тук, при Хилдур Педершен, пред чаша водка и в мълчание, до момента, в който с подкосени крака щях да се дотътря до вратата, по балкона и надолу до автомобила на паркинга.
Наистина не ми се тръгваше. Ала най-накрая се реших. Щом Хилдур Педершен взе да клюма с глава, аз станах. Внимателно взех чашата от едрата й лапа и я оставих по средата на масата. Запуших с тапа шишето, в което все още имаше няколко капки, за да се разсъни с една глътка, ако наистина се събуди.
После полека се измъкнах от жилището й, от живота й. За известно време.
Навън пред блока налетях на Гюнар Воге. Той се приближи до мен и здраво ме стисна за рамото.
— Къде си бил пък сега, Веум? — изсъска Воге.
— Защо питаш?
— Казах ти да се държиш настрана от… Юхан. Остави ги на мира и него, и майка му. Не прави болката по-остра. Нямаш представа колко можеш да навредиш. Можеш да развалиш повече, отколкото да…
— Какво да разваля повече? Какво не е отдавна развалено?
— По дяволите, ти нищо не разбираш! Студен си като…
— Като какво?
— Дръж се настрана, Веум! Дръж се далеч и настрана, предупреждавам те!
Вторачих се в разгневеното му лице и попитах!
— А ти къде си бил през 1946-а, Воге?
Подминах го, седнах в колата и потеглих, без да се оглеждам. Тук явно не ме обичаха. По някаква причина наистина не ме обичаха.
16
Затворих се в кантората и запалих лампата. Независимо от това, че слънцето току-що бе достигнало своя зенит някъде над Льовстакен и зад плътната покривка от сиви облаци, навън бе сумрачно като в затъмнен киносалон преди прожекция. А може би слънцето въобще ще изгасне? Може би на следващия ден ще се събудим във вечен мрак, във вечна нощ и ще се понесем обратно към студа и гибелта?…
Кантората ми беше като помещение в музей, който вече никой не посещава, но пък все още дава някому препитание на пазач. Седнах зад бюрото и издърпах третото чекмедже от горе на долу. В най-вътрешната част на чекмеджето, в левия му ъгъл се мъдреше моята канцеларска бутилка, обла, затоплена.
Извадих я и прочетох всичко, което пишеше на мъглявия етикет, сякаш го правех за пръв път. Вода на живота. Кръв за самотника. Отдих за уморения.
Развъртях капачката и долепих бутилката до устата си. Чистият и силен акевит изплакна тръпчивия вкус, който усещах след евтината водка на Хилдур Педершен.
Чудех се какво да правя, ако въобще имаше какво. Мислех за хората, с които се срещнах през последните дни: Роар, Венке Андресен, Джокер и бандата му, Гюнар Воге, Хилдур Педершен. И пак Венке Андресен, мъжът с капитанската униформа — Рикард Люсне, пак Роар…