Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Наздраве, шишко — каза тя и изля съдържанието на чашата в устата си.
— Наздраве, вейко — отвърнах аз и отпих предпазливо с мисълта за автомобила на паркинга, който възнамеряваше да домува пред къщи, а не да бъде докаран на другия ден с „Пътна помощ“.
— Я сега изплюй камъчето. Какво всъщност искаш? Кой те праща тук, при старата Хилдур?
Отговорих:
— Никой не ме праща, а това, което ме интересува, е… Юхан.
— Юхан. — Тя произнесе името разсеяно, сякаш ставаше дума за далечен роднина. — Какво има около него?
— Срещнах го преди време, съвсем случайно, бих казал. Или май той ме срещна. А по-точно казано, някои негови приятели ме срещнаха. Той самият се държеше настрана.
— Какви ги мелеш?
— Сигурно винаги си имала проблеми с него?
— Проблеми… с Юхан? Че какво си мислиш, поврага! Чувал ли си за майка на момче без проблеми? Та нали за това ги раждаме? Юхан си беше цял-целеничък проблем още от първия си месец, тоест искам да кажа осем месеца преди раждането си! Но така е с почти всички.
— Баща му…
— Този…
— Не сте били… женени?
— Не бих взела този щурчо, дори да беше търговец на водка. Пък и той вече беше женен. И моряк, безгрижен моряк в отпуск в големия град. А аз глупачката, пепеляшката от Согнеланд10, го срещнах в ресторанта „Под звездите“. Квартирата му беше под самия покрив, с изглед към прозорците на съседната къща. Оня така се бе напил, че посещението там не ми достави особено удоволствие. Но все пак на другата сутрин не се събудих сама. О, как ругах, когато разбрах, че Юхан е заченат. — Тя свирепо ме изгледа, като че ли аз бях виновникът. — Пратих му писмо. Помолих го за пари. Той ми позвъни веднага при следващото си пристигане в града и беше толкова нервен, че телефонната слушалка подскачаше в ръката му при всяка негова дума. Да, разбира се, че ще плати, каза. Ще получа колкото искам. Щял да плаща за отглеждането на момчето и за… образованието му… и въобще не трябвало… само да не изпращам повече писма. Много му било трудно да обясни на жена си от кого е писмото. Но това е било негов проблем, нали? Значи и на мъжете не е толкова леко в такива случаи, а?
— И какво стана после?
— Какво стана? Как мислиш? Той, дяволът, удържа думата си. Изпращаше ми пари всеки проклет месец. Но трябваше да му обещая, че никой няма да узнае кой е бащата на детето, като дори сключихме нещо като договор, за по-сигурно, нали разбираш, чийто текст пазя някъде тук. И така, той трябваше да ми изпраща пари и ми изпращаше.
Хилдур учудено погледна бутилката водка, сякаш бе част от тези пари в натура.
— А Юхан?
— Порасна. Не при най-добрата майка на света, но във всеки случай майка си имаше. Никога нищо не му е липсвало. Получаваше това, което му бе нужно: дрехи, храна, пиене — докато стана достатъчно голям, за да се оправя сам. Щом приключи с прогимназията, аз му рекох: „Стига си се мъчил с училищата, Юхан. Време е да си намериш работа и да изкарваш за хляба и маслото, а пък ако не е масло, ще бъде поне маргарин.“
— И каква работа си намери?
— Нямам понятие. Аз не съм… през последните години ние… аз смятам, че съм си изпълнила задълженията към него. Вече нямаме нищо общо. Той живее тук, но все едно, че е наемател. Дори не си говорим. Нарича ме дебела дъртачка, проститутка и какво ли не още, не отговаря на въпросите ми. Пък на мен ми е ясно защо. — Тя се опули насреща ми и си наля още водка. — Ти защо не пиеш? Да не би да си закачен за сушене? А… мамино синче, а? Жълтурче? Я си изпий чашата и ми прави компания, дявол да те вземе!
— Съжалявам, но съм с кола, а едва-едва я карам.
— О, значи си достатъчно порасъл, за да имаш шофьорска книжка?
— Получих я оня ден, на осемнайсетия си рожден ден. На снимката изглеждам на трийсет и пет години, но то е само на снимка. Инак се чувствам около шейсетте.
— Езикът ти май добре работи.
— Да. Не по-зле от очите. Как мислиш, защо Юхан те е наричал… ммм… проститутка?
— А ти как мислиш?
Престорих се на замислен, но все едно, тя отговори на въпроса ми:
— Защото не исках да му кажа кой е баща му.
— А защо е искал да го узнае? Някакъв особен повод имало ли е?
— Питай него. Ако оня смотаняк ми беше баща, щях да мина и без да го знам кой е. Но нали ти е ясно какви са младите.
— Още си спомням.
— Все напират да разберат неща, които не са в техен интерес. Как са дошли на света, кой е баща им и тем подобни. Нещастници глупави.
10
Провинция в Норвегия. — Б.р.