Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Аз също, ала по свой начин. По друг — казах.
Той ме погледна изпитателно.
— Да, да, може би. Но извън обществото, нали? Ето кое е типично за следвоенните пъзливи интелигенти. Над границите, извън всички регламенти. Ти си един дърт „хипи“, Веум, закъснял си с десет години.
Станах.
— Съжалявам, но трябва да тръгвам, Воге. За мен беше наистина празник да седя тук и да те слушам. Жена ми щеше да се влюби в теб. Моята предишна жена, да бъда точен.
Той отново се озъби презрително.
— Тъй, тъй. Не липсва и самосъжаление. Последният признак. Синдромът на алкохолика. Или си станал модерен и пушиш хашиш, а?
— Акевит — уточних, — за по-добра ориентация.
— И седиш сам в тъмните и дълги зимни вечери, сам с бутилката, със собствената си самота, нали?
Сега бе много близо до мен, толкова близо, че чувствах дъх на кафе от устата му:
— Но един от нас е избрал самотата доброволно, Веум. Решение, изпълнено със здрав смисъл. Защото усамотението ти дава по-големи възможности да се жертваш за това, в което вярваш. Не си въобразявай, че не съм имал шансове да се оженя. Имах, и то какви!
— Какви? — попитах и въпросът ми прозвуча така, сякаш се съмнявах.
— Многобройни. Ала когато дойдох до този пункт в моя живот, до този повратен момент, аз си казах: щом досега си изкарал сам, значи ще можеш да продължиш сам и до края. — Той огледа кантората си. — Това е моят дом. — Кимна с глава към пустата занималия зад мен. — Тези навън… те са мои деца. Да им помогна, какво повече ми трябва?
— Една супена лъжица любов сутрин и вечер на гладно — предложих му аз.
— Любовта… това е нещо, което вземаш или получаваш като рибено масло. Любовта е нещо, което даваш… нещо, което имаш кому да дадеш.
— Съвсем вярно — съгласих се аз.
И не казах нищо повече. Просто нямах какво да добавя. Нищо остроумно или весело, което да подхожда на един пъзлив следвоенен интелигент. Оставаше ми само едно — да си тръгна. И аз си тръгнах. Дори не се сбогувах. Допусках, че ще предположи, че в гърлото ми е заседнала буца и гласът ми ще ме издаде.
„Заслепен от сълзи“, аз тръгнах навън, без да бързам — срещу пороя от червени указателни стрелки.
13
На улицата се спрях.
Какво направих днес? И нужно ли ми е всичко това?
Погледнах си часовника. Погледнах и нагоре към блока, където живееше Венке Андресен, към балкона на деветия етаж, към прозореца на Роар и кухненския прозорец. Прозорецът на кухнята светеше.
Отправих се към блока, влязох през главния вход и се запътих към асансьора.
Докато чаках асансьора да дойде, към него се отправи една жена и застана до мен. Поздравих я учтиво, а тя ме погледна като ужилена, сякаш бях направил някакво неприлично движение. Май хората тук, в покрайнините на града, не се поздравяват, докато чакат асансьори. А може би и изобщо не се поздравяват. Този свят тук е друг, не трябва да забравям това. Но жената все пак потисна уплахата си и ми се усмихна: бегла, насилена усмивка.
Беше на вид доста приятна. Сигурно е била доста хубава на младини, преди няколко десетилетия. Но беше минала първата половина на века си и тези петдесет години бяха оставили отпечатъка си върху лицето й. Някой беше сял, друг бе жънал, ала един господ знае кой какво е спечелил.
Косата й е била черна, сега прошарена с дълги сиви кичури, наистина интересни за този, който има слабост към зебрите. Очите й бяха кафяви, с доста червени жилчици по бялото, а устата й имаше тъжни контури, сякаш току-що бе изпила едно кампари в повече.
Не бе много висока, но не бях в състояние да определя дали е стройна или възпълна, защото носеше доста широко кожено палто, видяло по-добри времена, но все още в състояние да стопли една замръзнала душа в замръзнало тяло. Краката й бяха стройни и спокойно можеха да принадлежат на красива трийсет годиш на жена.