Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Жената, която ми отвори и ме изгледа подозрително, имаше такова лице, че човек би трябвало да бъде изключително предан син, за да го обича. Ако някой път закопнеех за кошмар насън, щях да си спомня това лице.
Това лице бе видяло премного нощи и твърде малко дни. То беше опипвало най-мрачните коридори на живота, без да се е подавало на дневната светлина, и човек би могъл да го хареса само при условие, че то се намира в тъмна стая и в най-далечния й ъгъл, когато трябва да си тръгва оттам.
Косата на Хилдур Педершен някога е била красива, преди двайсет години и когато тя е тежала с петдесет килограма по-малко. Не съм специалист в определянето на килограмите, но бих се обзаложил, че сега жената не тежи по-малко от сто и двайсет, трийсет от които висяха по лицето й. Очите й — ако имаше такива, бяха хлътнали дълбоко навътре между гънки мазнина, а носът й, да, това трябва да е било нос, едва успяваше да изпълни задължението си на най-издадена част на лицето (може би защото преди време е бил около двайсет сантиметра дълъг). Сигурно имаше и уста, ала бе трудно да се открие между многобройните гуши и брадички. Една от тях обаче беше намазана с червило, та и реших, че там е устата й.
Цялата глава, а това бе голяма глава, се полюшваше в яка от мазнини, а тялото отдолу не отстъпваше по нищо на всичко останало. Не жена, а лавина, и аз, за бога, не бих желал да попадна под нея.
— Госпожа Педершен? — продумах за увод, докато се мъчех да открия къде са очите й.
Тя отвори уста и дъхът на евтин алкохол ме цапна като юмрук.
— Какво ви трябва?
Гласът бе груб, но произношението правилно, на грамотен човек.
— Ами да поговорим за доброто старо време, за… разни дреболии.
— Кой сте вие?
— Казвам се Веум и съм нещо като частен детектив.
— Нещо като? Или сте такъв, или не сте.
— Да, но винаги ми е някак трудно да го кажа направо, разбирате ме, нали?
— Разбирам ви много добре. Ако приличах на вас, сигурно и на мен щеше да ми е трудно.
— Така ли? — В репертоара си имах съответни реплики за подобни случаи, но не ми се искаше да ме изхвърлят навън, преди да съм стъпил вътре. Пък и дамата ми харесваше — по някакъв особен начин. Имах чувството, че би могла да ми бъде чудесен партньор за словесен пинг-понг, половинчасов, а може и по-продължителен. — Защо не ме поканите да се полюбувам на изгледа?
— Водка пиете ли?
— Предпочитам акевит.
— Имам само водка, и то без нещо за разреждане. Нямам нито кафе, нито чай. Нито пък мляко. Но от чешмата тече вода, ако си жаден. Водката обаче си я бива. Не на вкус. Но действа добре — поне за известно време.
Докато говореше, тя започна да отстъпва назад в жилището, сякаш я дърпаше някаква невидима сила (и то доста могъща) — но не затвори външната врата. Схванах това като покана и я последвах, затваряйки вратата след себе си.
Квартирата приличаше на тази, която държеше Венке Андресен, с изключение на обстановката. Мебелите бяха овехтели, столовете и диваните — носили много килограми през годините, масите, участвали в много юнашки гуляи, а през килимите прозираше подът. Цветята в саксиите сякаш бяха убити от някого — от съжаление да не се мъчат, ако не са умрели от естествена смърт, а вестниците, натрупани под масичката в хола, бяха отпреди половин година и съобщаваха футболни новости с шестмесечна давност. Отборът, който тогава е бил начело, вече отдавна премина във втора група, където впрочем и всички ние попадаме по-рано или по-късно.
Хилдур Педершен домъкна полупразна бутилка водка с две мръсни чаши и се настани на диван, който в средата си ми напомняше за увиснала люлка. С една ръка тя ми показа къде да седна — в едно разпадащо се кресло с цвета на засъхнали курешки от гълъби. За миг ми се привидя небе, чисто като стъкло, лазурносиньо, пролетно (каквото бе небето над нашите безгрижни и слънчевозлатни улици на детството) и ято гълъби в устремен полет над ниските покриви в посока към Воген. Зад ятото, увлечен в безпомощни салтоморталета, се носеше един самотен преметач. И колко често се чувствах именно такъв, гълъб-преметач, все зад останалите, все изоставен. На фона на синьото небе и червените покриви аз се премятах през живота — от междинно кацане до междинно кацане, не по-добре от тази тук, в нейната допотопна стая — не жена, а динозавър…
Хилдур Педершен наля водка в двете чаши и бутна едната към мен. Масата между нас беше жълто-кафява и носеше отпечатъците на много чаши и бутилки, дългогодишни следи от цигарена пепел и бе покрита с прах вместо с лак.