Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Може би си ги предизвикал?
— Просто извършвах помощ, услуга. Взех оттам едно отвлечено момченце.
Забелязах, че се смути:
— Какво искаш да кажеш?
— Отвличане, така наричат това в тази част на града, където живея. Отвлечено бе момченце на име Роар. Оня ден му бяха откраднали велосипеда, а вчера — него самия.
— Сигурно са имали нещо предвид…
— Сигурно. Само дето го намерих в хижата им да лежи с ръце, завързани на гърба, с напъхана в устата мръсна носна кърпа и със следи от сълзи по бузите. Изглеждаше като играчка, захвърлена след употреба.
Гюнар Воге стана и заобиколи бюрото.
— Слушай, Веум. Аз съм реалист. Не мисля, че тези момчета са ангели. Не се опитвам и не мога да ги разбера напълно. Не напълно. Но все пак се опитвам донякъде, пък познавам и семейната им среда, която съвсем не е благоприятна и затова е понятно, че някои от тях гледат цинично и враждебно на живота. Да вземем Юхан, например… — Той седна на ръба на бюрото и скръсти ръце. Приличаше ми на свещеник, който се кани да довери на свой любим конфирмант, че и той е онанирал на млади години, но порокът се лекува, след като човек навърши деветнайсет години. — Никога не е имал баща. — Той се замисли. — Или може би е имал хиляда бащи, ако можеш да ме разбереш. Мисля, че майка му така и не знае кой е истинският му баща. Били са много, продължават да са много и сега. Тъй е било, откак Джокер се помни. Хората я наричат развратница. Говорих с нея за Юхан. Всъщност тя е добра жена, но когато е трезва, а за съжаление това се случва рядко. Защо е изпаднала дотам, можем да разберем от миналото й. Отрасла е в сирашки приют, изнасилена от един възпитател, когато била на тринайсет години, изпратена в изправителен дом, когато станала на петнайсет, мъкнела се с немците в последните години от войната, за което била клеймосана с горещо желязо. Така че Юхан не е имал розово детство. А той не е глупаво момче. Напротив, интелигентен е, много даже. Но с тази интелигентност и с такава майка той е можел да поеме само по един-единствен път. Или може би по два: да стане човек на изкуството или психопат. И тъй, той е станал психопат.
— Но все още би могъл да стане частен детектив — отбелязах.
Воге ме погледна с неприязън.
— Познавам доста такива като теб, Веум. Виждал съм ви. Така се боите за животеца си, че около себе си издигате зид от празни приказки. Имате готови реплики за най-тъжните човешки драми и с удоволствие бихте продали майките си за някой хаплив виц.
— Моята майка е мъртва и аз не знам нито един виц.
— Ето, виждаш ли! Ха-ха. Ти си живо олицетворение на онова, което имам предвид. Май ще трябва да си тръгваш, Веум. Не съм убеден, че си ми симпатичен.
— Тази… майката на Юхан, къде бих могъл да я намеря?
Той се смъкна от ръба на бюрото и се приближи до мен. Застана широко разкрачен, с хладна усмивка.
— Честно казано, смятам, че това не е твоя работа, Веум. Мисля, че можеш да нанесеш много повече вреда, отколкото полза, за това те бива. Опитвам се да върша истинска работа с младежите тук, да им дам някакви възможности, в края на краищата да им помогна. Представи си, че съм нещо като градинар и че съвсем не ми се ще да дойде друг и да гази из лехите ми.
— Дори ако иска да извади плевелите?
— Дявол те взел, Веум! Има едно нещо, което не обичам, а именно, да говоря за себе си. Не бих желал да се нарека идеалист или от този род, но се опитвам да направя нещо, за да променя живота си. Навремето бях електроинженер, имах доста добра работа в индустрията, в частния сектор, висока ангажираност през цялата година, можех да имам собствена къща, жена и така нататък, но ето че един ден реших да се огледам наоколо, да се замисля. Какво, по дяволите, правиш с живота си, Гюнар, запитах се аз. Я се виж! Работиш в едно от предприятията, които най-много замърсяват природната среда в района на Берген. Киприш се в кантора с климатична инсталация, планираш нови предприятия, а значи ново замърсяване, нови водопади в ковчези, нови пространства, опропастени от промишленото развитие, докато в града, където живееш, има хора, нуждаещи се от помощ. Живи хора. Млади хора. Политиката не ме интересува. Революционер не станах, като се изключи разбирането, до което стигнах, че един революционер трябва да започне със самото начало, тоест със следващото поколение. Нашето поколение… твоето и моето… вече е деградирало. Ние сме шайка страхливи шутове, които не вярват нито в революцията на своите родители, нито в бога на дедите си. Едно поколение без вяра, поколение от тъпаци, а ти, Веум, ти, дявол го взел, си негов най-типичен представител, какъвто впрочем бях и аз допреди няколко години. Той си пое дъх и продължи. За човек, който не обича да говори за себе си, както бе казал, той бе превъзходен оратор. — Затова напуснах предишния си кръг. Направих като теб — записах се в школа на „Социални грижи“ и се заех да правя нещо. Добре де. Да вземем например нас двамата. Аз продължавам да работя нещо, за което съм учил, а ти… — Воге направи презрителна гримаса.