Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Но ти не му каза, нали?
— Не. Не сега. Не сега, след като минаха, колко… осемнайсет или деветнайсет години. Повтарях му същото, което бях заявила в родилния дом: че не знам, че мъжете са били много, това е. Ала тогава съвсем не беше така, съвсем не бяха много. Живеех кротко, уединено. Току-що бях преживяла едно разочарование. И за награда — син, още едно разочарование, което така и не изчезна. Не знам, Юхан, казвах му аз. Не знам точно кой. „Ти можеш ли да ми кажеш имената на някои от тях?“, питаше той. Не, не си спомням, бяха толкова много. Освен това не всички ми се представяха. Малцина ми оставяха визитните си картички, а тези, които отново ме посещаваха, идваха пияни. Не е ли жестоко, че той ме нарече…
Погледът й потъна в бутилката, после изплува пак, навлажнен. Хилдур ми намигна.
— Адски живот, а, Веум?
— През ден — кимнах.
— През? Та ти си дяволски прав!
Пийнах глътка от чашата, най-вече за да направя нещо. Тя извади доста захабена носна кърпа и обърса горната част на лицето си, подобно на потен земекопач в жарък юнски ден.
— А срещала ли си го по-късно, впоследствие пак, оня… бащата?
В този момент тя беше надигнала бутилката и не ме гледаше в очите:
— Не. Притрябвало ми е. Оня смотаняк? Получавах редовно парите и бях доволна. Именно той ми намери и това жилище, заради Юхан. Плати вноската и всичко останало. Аз никога не бих могла да си го позволя. Да не говорим, че не ми се и стъпва в „Социални грижи“.
— Той как се казва?
Сега тя ме погледна.
— Ще имаш да вземаш! И въобще защо те интересуват тези стари неща? Нямаш ли с какво друго да се занимаваш? Я си иди вкъщи и си пусни влакчето!
— Нима не знаеш, че Юхан е нещо като страшилище за квартала? Че хората треперят само като чуят името му. Че прякорът му е… Джокер.
Тя ме погледна с очи, огромни като разтворени чадъри.
— Кой? Юхан? Тази буболечка? Бих могла да го размажа между палеца и показалеца си! Ако те се страхуват от него, значи се страхуват и от сянката си.
— Той не е сам. Има си банда, доста голяма и все отбор юнаци.
Несъзнателно прокарах ръка по лицето си, напипвайки резултатите от краткия момент, в който те се бяха изявили като такива.
— Понякога води приятели вкъщи. Седят в стаята му, пият бира, пушат и пускат някакви идиотски касетки. Но аз не се занимавам с тях. Освен ако с тях не се мъкнат женски. — Внезапно тя зае позата на моралистка: — Такива тук не желая да виждам… в моя дом!
Огледах дома й. Насред стената отсреща висеше малко накриво картина. Бе изображение на нещо като лодка в нещо като вода. Но пропорциите бяха странни. Елхите от другата страна на водата бяха по-високи от тези на по-близкия бряг, а лодката беше толкова голяма, че изпълваше цялата водна площ.
Това ме накара да помисля за самата Хилдур: една огромна лодка в един съвсем малък за нея яз. Голяма жена в малък живот; живот, който не се изпълва от нищо друго, освен от мимолетните разочарования, от един пощенски запис месечно и от няколко призрачни спомена. Лица без имена, лица, неоставили подир себе си друго, освен празни бутилки.
Вгледах се в лицето й. Някъде дълбоко, дълбоко в себе си тя все още таеше нещичко от младото момиче отпреди двайсет-трийсет години. Момиче, което бе тичало до премала по уличката, което бе играло на топка, на „целуни, плесни, прегърни“ с децата на съседите, но което по-късно беше целувало, пляскало и прегръщало много повече мъже, много повече и съвсем рядко заслужаващи това. Да, някъде дълбоко в себе си Хилдур все още пазеше онова, момичешкото, иначе алкохолът щеше да я разсипе съвсем, да я изхвърли на някой опасен бряг, където би загинала, където никой не би могъл да я открие, нея, Хилдур Педершен от Берген.
Не знам защо си спомних за една година — за 1946-а. 1946-а — това бе началото на всичко, за всички нас. Войната бе свършила, но градът още няколко години беше като парализиран и едва през петдесетте започна да възкръсва от пепелищата, да тътри четириъгълни жилищни блокове на превития си гръб и да засипва миналото с чакъл. Американските кораби си отидоха, построено бе новото летище във Фресланд. Фериботът до Лаксевог бе заменен с моста над Пуддефиорд. Пробиха планините и задръстиха с жилищни масиви пространствата, преди заемани от градини, горски стопанства, езера.
Ала през 1946-а все още нищо нямаше. Всичко си беше както през трийсетте години. Тези, които през войната бяха вече зрели хора, си плюха на ръцете и започнаха да живеят поновому. Тези, които бяха стари, умряха подобно на килнатите къщички, в които живееха. А ние, които бяхме съвсем, съвсем млади, се озовахме пред много и различни възможности.