Докато смъртта ни раздели

Зави ми се свят.

Поизкашлях се за собствено успокоение и рекох:

— След малко ще сме навън. Съвсем след малко, госпожо.

Тя съвсем беше сдала багажа. Отпусната, вперила очи в пода, на който бе седнала с вдигнати колене. Видях, че носи черни пликчета под бежовия чорапогащник и че е доста по-пълна, отколкото подсказваха краката й.

Извърнах поглед настрана. Аз съм порядъчен човек и не мога да се възползвам от женската беззащитност. Пък може би това е само страхът — страхът на пола. Можех преспокойно да анализирам тези и други свои мисли, както обичах да правя. В това отношение бях на равнище и преди жените да превърнат живота ми в лудница, по моя инициатива.

Вслушвах се в звуковете, долитащи откъм блока. Бетонът предава шумовете по удивителен начин. Дочух свистене по тръби и нещо, което напомняше на удари по вратата на затворническа килия, кодови сигнали, предавани от килия на килия. Може би някой друг беше заседнал във втория асансьор, а може би целият блок бе пълен с асансьори, в които имаше пътници, двама по двама, но никой не се движеше, никой не идваше да ни помогне, може би се намирахме в… ада?

Отново погледнах жената. С нея ли трябваше да прекарам вечността?

Потта ме обливаше. Не бях в състояние да си помисля за нещо успокояващо. Опитах се. Представях си лятото: бял, окъпан от слънчевите лъчи морски плаж, безкрайно синьо-зелено море, ясно синьо небе, въздух… въздух… и хора, които говорят датски… Взех да си мисля за бира: златиста бира, която шупва нагоре, халби с бяла пяна, покривки на червени и бели квадратчета, открита тераса, една жена… Мислех си за Беате. Но това не ме успокои. Мислех си за Венке Андресен…