Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Когато асансьорът пристигна, аз й отворих вратата. Тя повече не се усмихна. Може би това тук не бе прието.
Кабината на асансьора бе дълга и тясна като ковчег, за да може да побира пиана, легла, дивани и тем подобни, да ги качва до дванайсетия етаж. Жената влезе по-навътре, аз останах до вратата.
— На кой етаж сте? — попитах.
— На седмия — отговори.
Гласът й бе леко дрезгав, глас на доста пиене и малко сън. Под очите си имаше торбички.
Асансьорът се заизкачва нагоре. Между четвъртия и петия етаж спря. Светлината на тавана премигна два пъти, после секна както и движението на асансьора.
Жената до мен въздъхна тежко.
— О, боже господи, пак ли? — Тя ме погледна тъй, сякаш аз бях виновен. — Спря.
— Да, да, виждам — казах.
А виждах само десет-петнайсет сантиметра от вратата на петия етаж, останалото беше бетонна стена.
Много особено е преживяването в спрял, излязъл от строя асансьор, с което се даряват тези, които живеят в така наречените „цивилизовани“ страни, т.е. там, където строят сгради, по-високи от четири етажа. Когато си в здраво заседнал асансьор, светът спира да се движи. Няма значение дали си на петдесет или петнайсет години, във всички случаи се чувстваш много стар. Навън може да се е разразила война; може да е спрял токът; да има земетресение или ураган. Може хората да тичат по улиците и да си късат парчета плът с касапски ножове; може носорог да се носи по улиците на лов за девственици… Това не те касае. Ти нямаш нищо общо с реалността. Ти си заседнал в асансьора.
Клаустрофобията не ми е уязвим пункт, но въпреки това усетих как започвам да се потя по челото и гърба.
Никой не обича да седи в асансьор, спрял между етажите. Ако това се случи, искаш веднага да излезеш навън — толкова е разбираемо.
А ние заседнахме.
Жената, с която се случихме заедно, не се чувстваше добре. Лицето й подпухна, очите, ноздрите, устата сякаш се уголемиха, дишането й се учести, стана пресекливо. Тя също като мен чувстваше слабост в коленете и се подпираше със слаба бледа ръка на стената на асансьора. С другата притискаше челото си.
Казах:
— Може би ще трябва да се запознаем. Казвам се Веум.
По вида й разбрах, че ми няма доверие.
— Да, но ние заседнахме. Заседнахме. — В гласа й се долавяше истерия.
Продължих:
— Чувал съм, че щом хора, които страдат от клаустрофобия, попаднат в такава ситуация, те започват да се събличат. Не правете това. Още съм млад, за да мога да го понеса спокойно.
Тя се отмести още по-назад в дъното на кабината.
— За какво бръщолевите непрекъснато? По-добре направете нещо да се измъкнем. Навън! Искам навън!
Беше застанала с гръб към стената, после се обърна. Заудря я с безсилни и безпомощни юмручета.
— Помощ, помощ! — викаше жената.
Натиснах копчето с надпис „Тревога“ и дочух, че някъде долу звънна звънец. Надявах се, че това не е само „копче за успокоение“, което се инсталира за такива нещастници като нас без никаква реална полза. Надявах се, че е звъннало на съответно място, например при портиера, та да не се наложи да чакаме дълго.
Спътницата ми изхлипа:
— Колко ще можем да издържим? Докога ще има кислород във въздуха?
— Кислород? — Огледах се. — Достатъчно дълго. Чух, че в Швеция една чистачка изкарала четирийсет дни затворена в товарния асансьор на някаква фабрика. Повече от годишен отпуск. И оживяла, макар че пила само сапунена вода.
— Четирийсет дни! Мили боже! Не съм и помисляла…
— О, аз просто исках да ви поясня, че… проблемът не е в кислорода.
Огледах се внимателно. На тавана не видях от някогашните привични люкове за вентилация. Те можеха да се отварят, а заседналият — да се измъкне през тях и да седне на покрива на кабината, чувствайки се в кратера на вулкан. Самата мисъл за такава възможност винаги успокояваше.
За свое учудване забелязах, че се потя все повече и повече. Помислих си: човек никога не трябва да взема асансьор. Стълбището е направено, за да се използва, поддържа добрата форма и ти помага да живееш по-дълго. Асансьорите са за старци и бебета, но не и за големи, силни хора…
В стомаха ми нещо започна да драска: добрият стар плъх. Оглеждах асансьора, който ми изглеждаше все по-малък: по-тесен, по-нисък… Изведнъж усетих, че ръцете ми се свиват в юмруци и ме обзема желание да удрям по стените, да ги разбия, да викам за помощ.