Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
Но той не се отказваше от тях.
Басиа Мъртън — „таткото на Катоа“, както го наричаше Мей — беше дебеловрат мъж, който винаги дъхаше на мента. Жена му бе тънка като молив, а усмивката ѝ приличаше на нервен тик. Домът им се състоеше от шест стаи в близост до водния комплекс на пет нива под повърхността. Беше украсен с евтина коприна и бамбук. Когато Басиа отвори вратата, нито се усмихна, нито поздрави; просто се обърна и тръгна навътре, оставяйки я отворена. Пракс го последва.
Седнаха на масата и Басиа наля на Пракс чаша мляко, което по чудо бе останало неразвалено. Пракс идваше тук за пети път, откакто Мей изчезна.
— Никаква следа, а? — рече Басиа. Думите му всъщност не бяха въпрос.
— Нищо ново — кимна Пракс.
От дъното на къщата се извиси възмутеният глас на младо момиче, а по-малко момче му отговори със същия негодуващ тон. Басиа дори не се обърна да погледне.
— Тук също няма нищо. Съжалявам.
Млякото бе чудесно на вкус, пивко и ароматно. Пракс почти усещаше как калориите и хранителните вещества се просмукват през мембраните в устата му. Мина му през ум, че всъщност може да е гладен.
— Все още има надежда — каза той.
Басиа издиша рязко, като че ли го бяха ударили в корема. Устните му бяха стиснати и той се взираше в масата. Виковете отзад преминаха в тих момчешки хленч.
— Ние заминаваме — съобщи Басиа. — Братовчед ми работи на Луната за „Магелан Биотех“. Те пращат кораби с помощи и като разтоварят медикаментите, ще се отвори място за нас. Всичко е уредено.
Пракс остави чашата с мляко. Апартаментът сякаш притихна, но той знаеше, че това е илюзия. Някакъв странен натиск се зароди в гърлото му и плъзна надолу към гърдите. Чувстваше лицето си като от восък. Това му напомни за момента, когато жена му му бе съобщила, че е подала молба за развод. Предаден. Чувстваше се предаден.
— … а след това още няколко дни — казваше Басиа. Пракс не го бе чул какво говори.
— Ами Катоа? — успя да изрече през стегнатото си гърло. — Той е някъде тук.
Очите на Басиа се вдигнаха за миг, а после се отклониха, бързи като птичи криле.
— Не е. Него вече го няма, братле. Момчето имаше истинско блато вместо имунна система. Знаеш го. Без лекарството след три-четири дена му ставаше много зле. А аз трябва да се грижа за двете деца, които са ми останали.
Пракс кимна несъзнателно. Имаше чувството, че някъде в главата му се е откачил някакъв маховик. Фибрите на бамбуковата маса му се струваха неестествено ясни. Долавяше миризмата на топящ се лед. Млякото върху езика му киселееше.
— Не можеш да си сигурен — каза той, като се мъчеше да запази гласа си спокоен. Не се справи особено добре.
— До голяма степен мога.
— Който… който и да е взел Мей и Катоа, те няма да са му от полза мъртви. Похитителите са го знаели. Били са наясно, че децата ще се нуждаят от лекарства. Така че е логично да ги отведат някъде, където могат да ги получават.
— Никой не ги е взел, братле. Те са се загубили. Станало е нещо.
— Учителката на Мей каза…
— Учителката на Мей беше загубила ума и дума от страх. Дотогава единствената ѝ работа е била да пречи на децата да се плюят, а сега изведнъж пред стаята ѝ се води война. Кой може да знае какво е видяла?
— Твърдеше, че били майката на Мей и някакъв лекар. Каза, че някакъв лекар…
— Стига, човече. Нямало да са им от полза мъртви? Тази станция е зарината с мъртви хора, а не виждам някой да мисли за полза. Война е. Шибаняците започнаха война. — Сега в големите му тъмни очи имаше сълзи, а в гласа му — скръб. Но съпротива нямаше. — Във война хората умират. Децата умират. Трябва да… мамка му. Трябва да продължиш напред.
— Не си сигурен — настоя Пракс. — Не си сигурен, че са мъртви, и докато не се увериш, е все едно ги изоставяш.
Басиа сведе очи към пода. По кожата му избиваше руменина. Той поклати глава и ъгълчетата на устата му се извиха надолу.
— Не можеш да си тръгнеш — изтъкна Пракс. — Трябва да останеш и да го търсиш.
— Недей — каза Басиа. — Сериозно, недей да ми крещиш в собствената ми къща.
— Това са нашите деца и не можеш да ги оставиш! Що за баща си? Искам да кажа, боже господи…
Басиа се бе привел над масата. Зад него момиче на ръба на женствеността надзърташе от коридора с ококорени очи. Пракс усети как в него се надига дълбока увереност.
— Ти ще останеш — каза той.