Обещанието на краля вещер

„Робата е заради Уингхам“, си каза тя, като отново сложи колана и забърза към вратата.

Олгерхан я чакаше търпеливо и тя му предложи ръката си и го поведе бързо към южната порта. Там вече се бе насъбрала тълпа, точеща се от градчето с близо хиляда обитатели. Пробивайки си път напред и влачейки Олгерхан след себе си, Арраян най-накрая успя да мерне източника на вълнението и както много от съгражданите си от Палишчук се ухили широко при вида на „Смахнатите оръжейници на Странния Уингхам“.

Керванът им от фургони бе подреден в кръг, ярките цветове на платнищата и чергилата им блестяха ярко от лъчите на късното лятно слънце. Бризът носеше музика и дрезгавия глас на един от бардовете на Уингхам, който пееше за Галенските планини и Залата на Далечните хълмове.

Увлечени от вълнението, както и всички останали, Арраян и Олгерхан откриха, че вървят по-бързо, а накрая почти подтичваха, с нетърпеливи стъпки. Трупата на Уингхам идваше в Палишчук само няколко пъти всяка година, понякога дори само веднъж или дваж и винаги носеше екзотични стоки, спазарени в далечни земи, и чудни разкази за герои и могъщи злодеи. Забавляваха възрастни и деца с песни и танци и макар да имаха репутацията на трудни посредници, всеки жител на Палишчук, който си закупеше нещо, знаеше, че е сключил добра сделка.

Защото Уингхам никога не бе забравил корените си и гледаше с любов на общността, която беше работила толкова здраво, че да позволи на него и на трупата му от полуорки да отхвърлят ограниченията на наследството си.

Двойка жонгльори маркираха основния вход към кръга фургони, като си подхвърляха напред-назад в непрекъсната линия странни ножове с по три остриета.

Оръжията се въртяха над главите на нервните и в същото време очаровани жители на Палишчук, които влизаха или излизаха. Вътре в кръга двойка бардове изнасяха представление — единият свиреше на извит, подобен на флейта инструмент, а другият пееше за Галенските планини. Районът бе изпълнен с малки павилиони, стойки за оръжия и дрехи. Мирисът на безброй екзотични парфюми и ароматни свещи умело прикриваше миризмата на изгнило, типична за тундрата през късното лято, където растенията растяха бързо и умираха още по-бързо през краткия мек период, а замръзналата хватка над горния слой на почвата отслабваше и освобождаваше аромата на отминалите сезони.

За момент един различен и рядко проявяващ се аспект от характера на Арраян си проби път и тя се спря на място, за да се наслади на представата за пищен бал в далечен град, изпълнен с танци и добре облечени жени и мъже. Тази малка част от сложната й личност не изтрая дълго и тя забеляза стар полуорк, прегърбен от възрастта, плешив и накуцващ, но с блясък в ярките си очи, който нямаше как да не привлече вниманието, независимо за колко кратко, на всяка млада жена, която преплетеше поглед с него.

— Господарко Личинкочистачка! — извика старият полуорк, щом я видя.

Арраян потрепери при правилното произнасяне на фамилното й име, което отдавна бе спряла да използва, предпочитайки елфическото си презиме Фейлин. Това обаче не предизвика у нея недоволство, защото знаеше, че чичо й Уингхам изразява дълбоката си привързаност.