Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Демон ли? — промърморих. — Баракел е ангел.
— Така ли мислиш? — измърка тя в ухото ми и изведнъж вече нито знаех какво мисля, нито пък ми пукаше особено. — Създанията на светлината носят всяка форма, която им позволиш да откраднат от легендите. Под нея те са единни във волята си и са твои приятели и защитници не повече от огъня.
Потреперих в плаща си. Искаше ми се да имах сега един хубав буен огън, на който да се сгрея.
— Но огънят е…
— Огънят е твой враг, принц Джалан. Поробиш ли го, ще ти служи, но отстъпиш ли и на йота, дадеш ли му и най-малката възможност, късметлия ще си, ако успееш да се измъкнеш от пламтящите руини на дома си. Огънят трябва да се държи на разстояние. Не слагаш нажежен въглен в пазвата си. По същия начин не бива да приемаш с разтворени обятия Баракел и неговата пасмина. Снори го е направил и това е изпепелило волята му — станал е марионетка, чрез която светлината се домогва до собствените си цели. Виж само как те гледа. Как те дебне. Само въпрос на време е да предприеме открити действия срещу теб. Запомни тези думи, принце. Запомни…
Слънцето залезе и Аслауг пропадна в мрак, който изтече през корпуса.
Доближихме кейовете на Хароухайм в сгъстяващата се тъма, водени от светлините на къщите, скупчени върху стръмния склон. На запад някаква долчинка или свлачище предлагаше широка равна площ, където можеха да се отглеждат посеви в заслона на фиорда.
Един старец с фенер ни махна от лодката си, където седеше и вадеше последната риба от мрежите.
— Сигур ша искате да ви проводя горе — каза той. Лицето му сякаш се състоеше само от венци и кичури рядка брада.
— Не си прави труда, татенце. — Тутугу се изкатери на кея с много по-голяма грация от тази, която показваше на сушата. Приведе се над лодката на мъжа. — Херинга, а? Белохрилка. Добър улов. Горе в Тронд няма да ги видим още няколко седмици.
— Аха. — Старецът вдигна една риба, която още пляскаше безсилно в пръстите му. — Убави са. — Докато я оставяше, Снори също се качи на кея, зарязвайки ме да пристъпвам несигурно през клатещата се лодка към стъпалата. — Все пак май по-добре да дойда с вас. Момчетата са поизнервени тая вечер. Грабители обикалят тъдява — сега им е сезонът. Току-виж са ви напълнили с копия, преди да се усетите.
При думата „грабители“ мокрият ми ботуш се подхлъзна и за малко да изчезна в ивицата тъмна вода между кея и лодката. Вкопчих се в дъските и прехапах език, докато стисках опората си.
— Грабители ли? — Усетих вкус на кръв. Надявах се да не е предчувствие.
Снори поклати глава.
— Нищо сериозно. Напролет клановете тръгват на лов за жени. По тези места това трябва да са гунтите.
— Ъхъ. И западняците от Гарвановия остров. — Старецът остави мрежите си и дойде при нас: справяше се доста по-лесно от мен.
— Води. — Махнах с ръка, доволен да се мъкна отзад, ако това означаваше, че ще намушкат него, а не мен.
Сега, когато Снори го спомена, се сетих, че в „Трите брадви“ се говореше за тази практика. Набезите в търсене на момичета на възраст за женене, изглежда, бяха нещо, което хората от Тронд смятаха, че е под достойнството им, но обичаха да разказват как техните селяндурски братовчеди го правят. Това, изглежда, бе почти добродушно деяние, радващо се на безмълвното одобрение и на двете страни — но разбира се, ако грабителят се окажеше толкова некадърен, че да го хванат, щеше да отнесе хубав пердах… а понякога и лош. А избереше ли си момиче, което не иска да бъде хванато, то можеше да го подреди още по-зле.
Когато наближихме, от сенките изникнаха мъже. Новият ни приятел, Стария Енгли, бързо ги успокои и настроението стана по-ведро. Неколцина познаха Снори, а много други го знаеха по име, така че продължихме напред, заобиколени от растяща тълпа. Около нас лумнаха факли и фенери, деца изтичаха на калните улици, майки и дъщери ни зяпаха от осветените входове, тук-там някое момиче, по-дръзко от останалите, се бе надвесило от прозорец, наскоро разкован след оттеглянето на зимата. Една-две ми хванаха окото — последната беше пищно сложена млада жена с царевичноруса коса, която се спускаше на гъсти вълни с накичени по тях малки медни звънчета.
— Принц Джалан… — Успях да направя половин поклон и половин представяне, преди голямата ръка на Снори да ме стисне за плаща и да ме повлече нататък.
— Дръж се прилично, Джал — изсъска той през зъби, докато раздаваше широки усмивки наляво и надясно. — Познавам тези хора. Хайде да се опитаме този път да не ни се налага да си тръгнем прибързано.