Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Не всички бяха толкова пасивни. Един едър войник талтор, чиято черна ливрея предполагаше, че трябва да е от ониксовата стража, спомената от Бръмонд, излезе от една пресечка на коридора и прегради пътя им. Спътникът на Пол прояви изненадваща сдържаност, като просто го фрасна с бърз ъперкът в челюстта; на няколко крачки по-назад Пол беше принуден да прескочи проснатия страж.
„Това е като в стар филм — помисли си той. — Някаква мелодрама от «Хиляда и една нощ».“ За миг тази мисъл разгърна най-различни спомени в ума му — безброй предмети, имена, идеи, — сякаш някой беше разтворил широко вратите на огромна библиотека. После се подхлъзна върху полирания под и едва не заби глава в каменните плочки. Когато успя да си възвърне равновесието и отново се затича след Бръмонд, мъглата в главата му се беше върнала. Но сега знаеше, че зад нея има нещо, че този мрак не е естественото му състояние. Усети как в него се надига надежда.
Бръмонд спря пред висока арка, преградена с тежка врата.
— Това е — обади се той. Звуците от преследването и бърборенето на обърканите обитатели на двореца се бяха смесили в обща, все по-силна врява зад тях.
— Не вярвай на всичко, което ще видиш тук вътре, и не си губи ума. Освен това недей да убиваш никого! Жреците на Сумбар са много злопаметни и помнят дълго! — Без да чака отговор, той удари вратата с рамо. Пантите й изскърцаха, но тя не се отвори. Бръмонд отстъпи крачка назад, после я изрита. Вратата се разтресе и се срути навътре — резето се беше строшило.
Неколцина марсианци в бели одежди, които очевидно бяха дошли да видят кой се опитва да разбие вратата, бяха застанали на прага. Бръмонд ги разхвърля като кегли. Щом Пол го последва, изскочи още един, който се беше спотайвал зад вратата. Пол го фрасна с дръжката на салджака.
— Ето с такъв дух те искам! — извика Бръмонд. — Тръгвай към вътрешното светилище!
Забързаха по друг дълъг коридор, в който бяха подредени огромни статуи на същите хора с животински глави, които украсяваха и гоблена, после нахлуха през друга врата, този път — не по-дебела от церемониален параван, и насреща им нахлу горещ, мъглив въздух. Намериха се в обширна зала. В центъра й имаше живописен басейн, скрит от пара. Щом влязоха, още неколцина свещеници, този път със златни маски на зверове, ги посрещнаха стреснато.
Бръмонд се затича покрай ръба на басейна, като спря само за да метне един от маскираните свещеници във водата. Плисъкът разсея мъглата и за част от секундата Пол ясно видя отсрещната страна на стаята. Крилатата жена седеше приведена на една пейка, притиснала брадичка към гърдите си. Тъмната й гъста коса падаше напред и почти скриваше лицето й — но това беше тя, за Пол нямаше никакво съмнение. Тръпка на ужас премина през Пол, като я видя толкова безжизнена. Цялото това налудничаво приключение беше с цел тя да бъде спасена — но не беше ли твърде късно?
Затича се напред. Двама съскащи жреци се надигнаха пред него от мъглата, размахали дълги тънки ками. Той вдигна салджака хоризонтално пред себе си и ги бутна назад, като настъпи единия, щом се метна покрай него. Бръмонд беше от другата страна на басейна — със сабята си държеше на разстояние още трима жреци в одежди. Пол се наведе, когато един жрец замахна към него с кинжал, след това удари с опакото на ръката си и просна друг жрец на плочките, после с няколко крачки стигна до каменната пейка. Протегна ръка, докосна лицето на жената и го вдигна. Бледата й синкава кожа беше топла, а очите й — полуотворени. Беше упоена с нещо — но беше жива. Обхвана го бурна радост — чувство, колкото мощно, толкова и чуждо. Беше намерил човек, който означаваше нещо за него, който може би знаеше нещо за това, кой е той и откъде идва.
— О, за Бога, Джонас, какво чакаш? Цяла нощ ли трябва да си играем на шикалки с тия зеленикавите?
Пол се наведе да я вдигне, но откри, че ръцете й са приковани към пейката. Бръмонд все още държеше триото жреци с върха на сабята си, но неколцина други се бяха измъкнали и тичаха към вратата, явно за да предупредят стражата. Пол положи жената на пейката, издърпа ръцете й нагоре над главата, прицели се внимателно и стовари салджака с всички сили; звената на веригата се разлетяха като пуканки. Внимателно я вдигна, за да не повреди нежните й криле, после я метна през рамо.
— Взех я!
— Тогава тичай бе, човек! Тичай!
Докато тичаше обратно през стаята, Пол леко залиташе. Тя не тежеше много — всъщност беше учудващо лека, — но силите му бяха на привършване, а салджакът беше тежък. Замисли се само за миг и го пусна, а после обгърна безценния си товар с две ръце.