Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— С малко късмет, ще се забавим тук само ден-два. Ако Галад не ни намери кораб, ще го намери Масема. Излиза, че пророкът е той. Нали помниш Масема, Елейн? Онзи шиенарец с киселото лице, когото видяхме…
— Галад ли? — възкликна невярващо младата жена. — Видяла си… говорила си с Галад? И с пророка? Сигурно, иначе защо ще се опитват да ти търсят кораб? Чай ли пи с тях, или просто ги срещна в някоя гостилница? Където те е отвел плешивият, несъмнено. А може би и самият крал на Геалдан е бил там? Би ли била така добра да ме убедиш, че сънувам, за да мога да се събудя?
— Я се стегни — сгълча я Нинив. — Първо, сега е кралица, а не крал, и второ — да, и тя беше. И не е плешив, между другото. Имаше си перчем човекът. Шиенарецът де. Не пророкът. А виж, той е… — Тя изгледа Биргит начумерено, докато жената не престана да се кикоти. Чумеренето обаче не й се удаде много, като си спомни на кого се чумери и какво бе причинила на тази жена, но ако Биргит не бе успяла бързо да се овладее, щеше да види тя — направо щеше да я зашлеви през лицето. Пак тръгнаха и тя каза колкото можа по-спокойно: — Значи стана следното. Видях Юно, един от шиенарците, които бяха във Фалме. Гледаше те как ходиш по въжето, Елейн. Между другото, и той не одобрява щерката-наследница на Андор да си показва краката така. Както и да е. Моарейн ги изпратила тук след Фалме, но…
Разказа им набързо всичко, докато си пробиваха път през множеството, като подминаваше грубо нарастващите възклицания на удивената Елейн и отговаряше на въпросите им колкото може по-кратко. Въпреки моментното любопитство за драматичните промени на геалданския трон, Елейн се съсредоточи повече над това какво точно бил казал Галад и защо Нинив била толкова глупава, че да се яви пред пророка. Тази думичка — „глупава“ — се повтаряше така често, че на Нинив й се наложи да стисне здраво юздите на гнева си. Може и да се съмняваше дали би й стискало да зашлеви Биргит, но виж, Елейн… Още няколко повтаряния и това момиченце щеше да си изпати. Докато Биргит се заинтересува повече от намеренията на Масема, от една страна, както и от шиенарците — от друга. Изглежда, че в някои от предишните си животи се беше озовавала в Граничните земи, въпреки че тогава те са били с други имена, и като цяло имаше добро мнение за тях. Всъщност тя не каза почти нищо, но като че ли одобряваше решението й да привлече шиенарците.
Нинив очакваше, че новината за Салидар ще ги смае и изуми, но Биргит я прие съвсем безразлично, все едно че ги беше уведомила, че тази вечер ще вечерят с Том и Джюйлин. Очевидно смяташе да тръгне натам, накъдето реши Елейн, и всичко останало нямаше почти никакво значение. Докато Елейн, от своя страна, се усъмни. Усъмни!
— Ама сигурна ли си? Толкова се мъчеше да си го спомниш и… Просто ми се струва нелепа случайност точно Галад да ти го спомене.
Нинив се начумери.
— Разбира се, че съм сигурна. Случват се и съвпадения, нали? Колелото тъче така, както само пожелае, както може би случайно си чувала. Сега вече си спомням, че той го спомена и в Сиенда, но толкова се бях загрижила, че… — И млъкна.
Бяха се озовали до едно оградено с въжета дълго и тясно пространство до северната страна на позорилото. В единия край стърчеше нещо, което приличаше на дървена стеничка, две крачки широка и още толкова висока. Около въжетата в четири редици се бяха наредили хора. Нинив би побягнала, но Биргит я беше стиснала здраво под мишницата и трябваше или да продължи, или да я повлекат.
— Мислех, че отиваме при фургона — каза тя плахо. Улисана в приказки, не бе обърнала внимание накъде я водят.
— Освен ако не искаш да стрелям на тъмно — отговори Биргит. Каза го така, сякаш много й се искаше да опита.
Нинив не можа да направи нищо освен тихичко да изписка. Стеничката прикова погледа й и зрителите сякаш изчезнаха. Дори врявата им зазвуча някак приглушено в ушите й. Стеничката изглеждаше на цяла миля от мястото, където щеше да застане Биргит.
— Сигурна ли си, че той е казал, че се кълне в… майка ни? — Много й беше неприятно да признае Галад за свой брат, макар и наполовина.
— Какво? Да. Нали ти го казах вече? Слушай. Щом Лука е в града, той няма да разбере дали сме го направили това, или не, докато не стане твърде късно да… — Нинив разбираше, че ломоти глупости, но не можеше да спре. Странно защо досега не беше осъзнавала колко много са всъщност сто крачки. Вярно, в Две реки мъжете стреляха по мишени от два пъти по-голямо разстояние, но пък никоя от онези мишени никога не беше била самата тя. — Тоест, искам да кажа, вече е твърде късно. Мръква се… Наистина, не е ли по-добре да го направим утре сутринта. Когато светлината е…