Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Щом се е заклел в нея — прекъсна я Елейн, сякаш изобщо не я слушаше, — значи ще го направи, независимо от всичко. Той по-скоро би нарушил клетва в своето спасение и прераждане, отколкото тази. Мисля… не, знам, че можем да му се доверим. — Но по тона, с който го каза, изглежда, никак не й харесваше.
— Светлината си е съвсем добра — отвърна с насмешка Биргит. — Мога да пробвам и със завързани очи. На този народ, струва ми се, много ще му хареса, ако изглежда по-трудно.
Нинив отвори уста, но не излезе нищо. Биргит просто си правеше лоша шега. Сигурно се шегуваше.
Поставиха я с гръб, опрян на грубата дървена стена. Елейн започна да развързва възела на шала й, а Биргит закрачи натам, откъдето бяха дошли, вадейки стрела от колчана си.
— Този път наистина си направила нещо много глупаво — замърмори Елейн. — Сигурна съм, че можем да се доверим на клетвата на Галад, но ти не си могла да знаеш предварително какво ще направи той. И да ходиш при пророка! — Тя издърпа грубо шала от раменете на Нинив. — След като не си имала никаква представа какво би могъл пък той да направи. Разтревожи всички ни и си рискувала всичко!
— Знам — успя някак да изтръгне Нинив от гърлото си. Слънцето блестеше в очите й. Вече изобщо не можеше да види Биргит. Но Биргит можеше да види нея. Разбира се, че можеше. Това беше важното.
Елейн я изгледа подозрително.
— Знаеш ли?
— Знам, че рискувах всичко. Трябваше да поговоря с теб, да те попитам. Знам, че постъпих глупаво. Не трябва да ме пускат да излизам навън без пазач. — Всичко излезе от устата й на порой. Биргит трябваше да може да я вижда.
Подозрителността на Елейн се превърна в загриженост.
— Добре ли си? Ако наистина не искаш да правиш това…
Мислеше, че се е уплашила. Нинив не можеше и нямаше да позволи това. Усмихна се насила, надявайки се, че очите й не са се разширили чак толкова.
— Разбира се, че искам. Направо изгарям от нетърпение.
Елейн я изгледа, кимна и попита:
— Все пак сигурна ли си за Салидар?
Не изчака за отговор, а бързо се отдалечи, сгъвайки шала. Странно защо Нинив не успя да се възмути нито заради въпроса, нито затова, че Елейн не изчака отговора й. Задиша толкова бързо и дълбоко, че при всяко вдишване можеше да изпадне от деколтето си, но дори и тази мисъл веднага изчезна. Слънцето я заслепяваше; ако присвиеше очи, сигурно щеше някак да може да види Биргит, но очите й отказваха да се подчинят и продължиха да се разширяват самоволно. Нищо повече не можеше да направи. Беше наказание затова, че бе поела глупави рискове. Но защо я наказваха, след като се беше справила толкова добре? А Елейн дори не й повярва за Салидар! Трябваше да го приеме стоически. Щеше да…
Долетяла сякаш от небитието, една стрела се заби в дървото и затрептя до дясната й китка, и целият й стоицизъм се скърши в тих хленч. Нищо не можеше да направи освен да стегне омекналите си колене. Втора стрела се отри в другата й китка, предизвиквайки малко по-силен стон. По-скоро можеше да спре стрелите на Биргит, отколкото да замълчи. Стрела подир стрела се забиваха до нея и скимтенето й се усилваше, и започна да й се струва, че тълпата аплодира хълцанията й. Колкото по-силно изпищяваше, толкова по-гръмки възгласи и ръкопляскания се разнасяха. Докато стрелите я обкръжат от коленете до главата, възгласите станаха оглушителни. Всъщност накрая изпита известно раздразнение, когато тълпата хукна и се скупчи около Биргит, оставяйки я сама и зяпнала треперещите още перца.
Тя се отблъсна от стеничката и заситни към фургоните колкото може по-бързо, за да не би някой да забележи как се олюлява. Не че някой изобщо обърна внимание на нея. Та тя не бе направила нищо освен да стои пред стеничката и да се моли дано Биргит да не кихне или да не я засърби. А утре щеше отново да премине през това! Или да позволи на Елейн — и на Биргит — да разберат, че не може да го понесе.
Когато късно вечерта дойде Юно, тя му каза най-недвусмислено да накара Масема да побърза и да намери Галад и да му каже, че корабът им трябва веднага, каквото и да струва това. След което си легна, без да яде, и се помъчи да се увери, че утре ще може да убеди Елейн и Биргит, че е твърде болна, за да застане отново пред дървената стена. Само дето беше съвсем сигурна, че те веднага ще се досетят от какво точно е болна. И това, че дори Биргит щеше да се стопи от съчувствие, правеше нещата само още по-лоши. Не, някой от тези глупави мъже трябваше все пак да им намери кораб!
Глава 41
Занаятът на Кин Товийр
Седна ръка на дръжката на меча, а другата стиснала сеанчанското копие със зелено-белия пискюл, Ранд гледаше замислено трите стана, прострели се под утринното слънце. Три отделни стана, и точно това беше неприятното. Това бяха всички кайриенски и тайренски сили на негово разположение. Всеки друг мъж, умеещ да борави с меч или копие, бе окошарен зад стените на града или Светлината само знае къде.