Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Свит в мъничката си колиба от смокинови пръти, докато тревожно премисляше съобщението на Моргенес за стотен път, той си спомни за оживените хълмисти улички на Ансис Пелипе, столицата на Пердруин, където за първи път срещна застарелия доктор.
Наравно с врявата и зрелищността на огромното пристанище, сто, не, стотици пъти по-голямо от Кванитупул — нещо, на което приятелите му от Вран никога не биха повярвали, каквито провинциални простаци си бяха, — Тиамак беше запомнил най-вече миризмите, милионите всевъзможни благоухания: влажния солен мирис на кейовете, подправен с острия лъх на рибарските лодки; огньовете по улиците, край които брадати островитяни предлагаха шишове с цвъртящо печено овнешко; миризмата на потни хрупащи коне, чиито горделиви ездачи, търговци и войници, галопираха нагло по средата на калдъръмените улици, разгонвайки пешеходците, които се криеха, където свърнат; и, разбира се, носещите се из пазара за подправки ухания на шафран и канела, като изкусителен шепот на леки жени.
От спомените така огладня, че му се доплака, но напрегна волята си. Имаше работа и не биваше да се разсейва с подобни плътски размишления. По някаква причина Моргенес имаше нужда от него и Тиамак трябваше да е готов.
Всъщност тъкмо храната беше онова, с което привлече вниманието на Моргенес преди толкова много години в Пердруин. Докторът — търсеше някакво лекарство из пазарите на Ансис Пелипе — едва не събори младежа от Вран, така напрегнато се бе вторачил младият Тиамак в една редица марципани върху сергията на някакъв сладкар. Пристигналият от отдалечените мочурливи области момък развесели и заинтригува доктора с грижливо заучените набански фрази, които използваше, докато му се извиняваше. Когато Моргенес разбра, че момчето е послушник на усирианските братя в столицата на Пердруин и е първият човек от своето село, напуснал блатистия Вран, му купи голямо парче марципан и чаша мляко. От този момент Моргенес се превърна в бог за изумения Тиамак.
Макар да беше препис на изпокъсаното от употреба оригинално съобщение, зацапаният пергамент пред него беше твърде нечетлив. Беше се взирал в писмото толкова пъти, че то вече беше загубило смисъл. Беше използвал и оригиналния шифър, превеждайки го отново и отново, само и само за да се увери, че не е пропуснал някоя неуловима и важна подробност.
„Времето на Звездата Завоевател несъмнено настъпва…“, бе написал докторът, предупреждавайки Тиамак, че това по всяка вероятност е последното му писмо за доста дълго занапред. Ще е необходима неговата помощ, уверяваше го Моргенес, „… ако определени страховити неща, за които — казано е — се загатва в скандалната изгубена книга на свещеник Нисес…“ не могат да бъдат избегнати.
При първото си отиване в Кванитупул след получаването на изпратеното по врабче съобщение Тиамак попита Мидастри, пердруинския търговец, с когото понякога изпиваше по бира, какви страховити неща се случват в Ерчестър, града, в който живееше Моргенес в Еркинланд. Мидастри му отговори, че е чувал за някакъв конфликт между Върховния крал Елиас и Лут от Хернистир, а и месеци наред всички обсъждали спречкването между Елиас и брат му принц Джосуа, но не се сети за нищо по-особено. Тиамак, когото съобщението на Моргенес бе накарало да се опасява от по-значителна и непосредствена заплаха, се поуспокои. И все пак неясният смисъл на съобщението на доктора не му даваше мира.
„Скандалната изгубена книга…“ Откъде знаеше тайната Моргенес? Тиамак не бе казал на никого; искаше да изненада доктора при посещението си, което възнамеряваше да направи следващата пролет, когато за първи път щеше да се отправи на север от Пердруин. Излизаше, че Моргенес знае нещичко за неговия трофей — но защо не му бе казал? Защо вместо това само намекваше и загатваше като рак, който внимателно измъква рибешката глава от някое рачило?
Вранът остави чашата чай и запристъпва из схлупената стая почти приклекнал. Горещият, задушен вятър се усили, залюля къщичката върху високите й подпори и повдигна сламения покрив, със змийски съсък. Тиамак потърси в дървената ракла увитото си в хартия съкровище, грижливо скрито под купчината пергамент — собствения му препис на „Ефикасни лекове“, за който тайно си мислеше като за своето „велико дело“. Измъкна го и го разви, за кой ли път през последните две седмици.
Докато го сравняваше със собствения си препис на съобщението на Моргенес, остана впечатлен от разликата. Думите на Моргенес бяха преписани старателно с черно мастило върху евтин пергамент, толкова тънък, че пламъкът на свещ би могъл да го изпепели от разстояние една длан. Другият, трофеят, беше изписан върху дебела гладка кожа. Червеникавокафявите думи се нижеха разкривени през страницата, сякаш пишещият бе яздил кон или ги бе писал по време на земетресение.