Диамантен меч, дървен меч [bg]

И то се предаде. Изображението бе толкова кристално чисто, че сякаш в рамката бе изникнал брат-близнак на суровия юноша в императорски доспехи. И тутакси след това - друга картина.

Виждаше коларски път през почти оголена от есента гора. Рееше се над него - огледалото все едно го бе пренесло там. По пътя вървяха двама души. Висок мъж със странно и неприятно лице - череп с опъната полупрозирна кожа, сякаш от стар легионен барабан. И млада жена, девойка, увила се в скъпо наметало с пухкава подплата. Наметалото бе бяло -забранен за носене от всички простосмъртни цвят, даже за императора. Носеха го само монасите на Спасителя - но и при тях то леко сивееше. А нейното бе по-чисто от девствен сняг.

Качулката й падна назад. Дълга, катраненочерна коса. Не съвсем човешки черти, остри уши. Дану.

Девойката бегло погледна към небето и Императорът се стресна, когато видя лицето й. Едва се сдържа да не извика, да не отстъпи и да се затъркаля надолу по стъпалата. Нима бе тя?!

Същата, с която кръстоса меч, докато се биеше на арената с двуличника, маскирал се като оръжеен майстор от Юга.

С усилие се накара да диша. Да, тя беше. Тя. Стоеше пред него, а наоколо се кикотеха и му се подиграваха десетки, стотици Дану, отвратителни нехора, които...

...двете хлапепца. Притиснали се едно в друго. А към тях се приближава едно опиянено от кръв, нахъсано от възпитателите си момче. Момче, което преди това вече бе изпитвало наслада от убийството на мислещи същества. Разкъсаната от тъпия лгеч шия на момичето-Дану...

- Шията! - закрещя Императорът към огледалото, забравил магическите формули, захвърлил мъртвите буквени нанизи със заклишнгая. Крещеше сякаш по ленив слуга. - Покажи ми шията й!

И не магичен поток, не вълшебна сила, а слабата уж човешка воля удари артефакта като с бич. Волята на едно същество, което след кратък разцвет няма нищо друго пред себе си освен черната яма на гроба, където тъне в забвение, разлагане, прах...

Смъртният не се бои от смъртта - заради това е толкова силен и в слабостта си.

Порив на вятър развя косите на девойката Дану. Тя с досада вдигна ръка да си наметне качулката... за миг гъстите кичури оголиха бялата й шия... тънка, изящна - обезобразена от дълъг прав белег. Тъкмо какъвто би оставило едно нащърбено, тъпо острие.