Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Щом тролът излезе, Сангфугол въздъхна облекчено и седна на пода на палатката, без да обръща внимание на калта. Саймън се разтревожи. Нещо наистина не беше наред.

— Какво има? — попита той.

Арфистът зашепна почти конспиративно:

— Бинабик казва, че те все още търсят онзи рог. Джосуа явно много го иска.

Саймън сви рамене.

— Никой не знае дали от него ще има някаква полза. Той е за Камарис. Надяват се, че някак си ще му върне разума.

— Това е безсмислица. — Арфистът поклати глава. — Как може един рог да направи това?

— Не знам — каза Саймън нетърпеливо. — Та какво беше толкова важното, за което искаше да говорим?

— Мисля, че когато открият крадеца, принцът ще се разсърди много.

— Сигурен съм, че ще го обесят пред Дома на раздялата — каза раздразнено Саймън и млъкна, като видя ужаса на лицето на Сангфугол. — Какво има? Милостиви Ейдон, Сангфугол, ти ли си го откраднал?

— Не, не! — почти изпищя арфистът. — Не съм, кълна се!

Саймън го гледаше втренчено.

— Но — каза Сангфугол най-после, гласът му трепереше от срам, — знам къде е.

— Какво?! Къде е?

— В палатката ми. — Арфистът го каза с обречения глас на осъден мъченик, който прощава на палачите си.

— Как е възможно? Защо е в палатката ти? И не си го вземал?

— В името на Ейдон, Саймън, кълна се, че не съм. Намерих го в нещата на Таусър, след като умря. Аз… Аз обичах този старец, Саймън. Посвоему. Знам, че беше пияница и че понякога приказвах, сякаш исках да му разбия главата. Но той беше добър към мен, когато бях млад… и, дявол да го вземе, липсва ми.

Въпреки тъгата в думите на арфиста Саймън отново губеше търпение.

— Но защо си го задържал? Защо не си казал на никого?

— Просто исках да имам нещо от него, Саймън. — Сангфугол беше засрамен и печален като мокра котка. — Погребах втората си лютня с него. Помислих си, че не би имал нищо против… Мислех, че рогът е негов! — Той посегна да сграбчи китката на Саймън, после дръпна ръката си. — И когато разбрах за какво е цялата тази суетня и търсене, се уплаших да призная, че е у мен. Щеше да изглежда, че съм крадял от Таусър, докато беше жив. Никога не бих направил това, Саймън!

Моментният гняв на Саймън се изпари. Арфистът като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

— Трябваше да кажеш — въздъхна Саймън. — Никой нямаше да си помисли лошо за теб. Сега по-добре да кажем на Джосуа.

— О, не! Той ще се вбеси! Не, Саймън — защо просто да не ти го дам и после да кажеш, че си го намерил? Ще бъдеш герой!

Саймън помисли малко и каза:

— Не. Първо, ще трябва да излъжа принц Джосуа къде съм го намерил. Какво ще стане, ако назова място, което някой вече е претърсвал? Ще изглежда, сякаш аз съм го откраднал. — Той поклати глава. Не той беше направил глупава грешка и нищо не го принуждаваше да поема вината. — Във всеки случай, Сангфугол, няма да е толкова лошо, колкото си мислиш. Ще дойда с теб. Джосуа не е такъв — познаваш го.