Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Спомни си думите на Мириамел и потрепери. Може би това наистина не беше редно. Може би Камарис наистина трябваше да бъде оставен на мира.

Джосуа въртеше рога от драконов зъб в ръцете си. Когато му го занесоха, той не се разсърди толкова, колкото беше очаквал Сангфугол, по-скоро беше озадачен защо ли Таусър е взел рога и го е скрил. Беше дори толкова великодушен, че след като раздразнението му премина, покани Сангфугол да остане и да види какво ще се случи. Но арфистът не искаше вече да има нищо общо с рога и отиде да спи — нали не беше мигвал от три дни.

Влезе Исгримнур — водеше Камарис. Старецът, облечен в нови дрехи, се огледа подозрително, сякаш искаше да определи що за капан са му приготвили. Приличаше на човек, доведен да отговаря за някакво престъпление. Всички в залата поглъщаха лицето му с очи, сякаш искаха да го запомнят. Камарис изглеждаше изплашен не на шега.

Мириамел беше казала, че старецът служел като портиер и общ работник в един хан в Кванитупул и там не се отнасяли добре към него, спомни си Саймън. Може би си мислеше, че ще го наказват за нещо. Наистина, ако се съдеше по нервните му коси погледи, Камарис би предпочел да бъде навсякъде, но не тук.

— Ето, сър Камарис. — Джосуа вдигна Трън от олтара — по лекотата, с която го направи, той трябва да беше лек като пръчица; като си спомни променливия характер на меча, Саймън се запита какво ли може да означава това. Някога беше смятал, че мечът си има собствена воля, че помага само когато се отива където той иска и се прави каквото той желае. Каква беше целта му сега? Да се върне при предишния си господар?

Принц Джосуа подаде на Камарис меча с дръжката към него, но старецът не го взе.

— Моля, сър Камарис, това е Трън. Той беше твой, и още е.

Изражението на стареца стана дори още по-безнадеждно. Той отстъпи назад и вдигна ръце, сякаш за да отблъсне нападение. Исгримнур го хвана за лакътя и го успокои.

— Вземи го — промълви херцогът. — Той е твой, Камарис.

— Слудиг — повика принцът, — при теб ли е коланът на меча?

Римърсгардецът пристъпи напред и протегна колана, на който висеше калъф от черна кожа, украсена със сребро. С помощта на Исгримнур той го закопча на кръста на Камарис. Старецът не се съпротиви. Фактически, помисли си Саймън, със същия успех той можеше да бъде превърнат в камък. Когато свършиха, Джосуа внимателно пъхна Трън в ножницата.

— Сега рогът — каза Джосуа и Фреозел му подаде древния рог. Джосуа надяна портупея през главата на Камарис, така че рогът увисна до дясната му ръка, после отстъпи назад. Дългият меч сякаш беше направен за високия си притежател. Сноп слънчева светлина от вратата проблесна в бялата коса на рицаря. В това имаше някаква неоспорима правилност: всеки в залата можеше да я съзре. Всеки, освен самия старец.

— Той не прави нищо — прошепна Слудиг на Исгримнур. Саймън имаше чувството, че присъства на религиозна служба — но сега му се струваше, че клисарят е пропуснал да извади ковчежето с мощите или свещеникът е забравил част от мансата. Всички бяха потънали в неловко мълчание.