Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Той се обърна.

— О, Мириамел! Какво има?

— Обичаш да идваш тук, нали?

— Мисля, че да. — Той бавно кимна. — Това е място за размишления. Много се тревожа за Воршева, за детето ни и в какъв свят ще живее то.

— И ти липсва Деорнот.

Джосуа отново обърна поглед към осеяното с облаци небе.

— Липсва ми, да. Но по-важното е, че искам да направя така, че жертвата му да не е напразна. Ако победата ни над Фенгболд означава нещо, ще ми е по-лесно да живея след смъртта му. — Принцът въздъхна. — Той беше много млад, поне в сравнение с мен — не беше видял и трийсет лета.

Мириамел дълго гледа чичо си, после каза:

— Искам да те помоля за една услуга.

Той посочи една от изронените от времето скамейки.

— Моля. Искай каквото пожелаеш.

Тя дълбоко пое дъх.

— Когато ти… Когато отидем в Хейхолт, искам да говоря с баща си.

Джосуа наведе глава настрани и вдигна вежди така, че високото му гладко чело се набръчка.

— Какво имаш предвид, Мириамел?

— Ще има време преди всякаква последна обсада да поговорите с него — каза тя бързо, сякаш изричаше думи, които е репетирала. — Трябва да има, колкото и кървав да е боят. Той ти е брат и ти ще говориш с него. Аз искам да присъствам.

Джосуа се двоумеше.

— Не съм сигурен, че това е много умно…

— И — продължи Мириамел, решена да каже всичко, което беше намислила — искам да говоря с него насаме.

— Насаме? — Принцът поклати глава изненадано. — Мириамел, това не е възможно! Ако сме в състояние да обсадим Хейхолт, баща ти ще е отчаян. Как мога да те оставя сама при него — все едно те давам за заложница!

— Това не е важно — каза тя упорито. — Аз трябва да говоря с него, чичо Джосуа. Трябва!

Той понечи да й отговори остро, но се отказа.

— А защо трябва, Мириамел?

— Не мога да ти кажа. Но трябва. Това може да направи нещата различни — много различни!

— Тогава трябва да ми кажеш, племеннице. Защото ако не ми кажеш, отговорът ми може да бъде само „не“. Не мога да те оставя сама при баща ти.

Сълзи блеснаха в очите на Мириамел и тя сърдито ги избърса.

— Ти не разбираш. Това е нещо, което мога да кажа само на него. И трябва! Моля те, чичо, моля те!

Някаква отдавнашна болка се прокрадна в чертите му.

— Знам, че не си лекомислена, Мириамел. Но животът на стотици, може би хиляди хора, не може да не натежи повече от твоите решения. Щом не можеш да ми кажеш това, което смяташ за толкова важно — и вярвам, че наистина така го чувстваш — то и аз категорично не мога да ти позволя да рискуваш живота си и може би живота на много други.

Тя го гледаше напрегнато. После сълзите й пресъхнаха и отстъпиха място на студена, безстрастна маска.

— Моля те, размисли пак, Джосуа. — Тя махна към могилата на Деорнот. Няколко стръка трева вече растяха между камъните. — Помни приятеля си, чичо, и многото неща, които си искал да му кажеш.