Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Пак да ме млатиш като маче у дувар? Не, мерси — опита се да разведри приятеля си Радослав, но май не сполучи.
Тогава стана и се разходи из хранилището, което избягваше дори наум да нарича „тъмница“.
— Никога не съм си представял — заяви той на тавана, — че ще почна да чатвам как са се чувствали нашенци по Диарбекирските зандани…
Направи десетина лицеви опори, чувстваше, че може и повече, но просто го домързя. Закрачи пак напред-назад, за да укроти тръпките на нетърпение в мускулите си.
Глупости. В Диарбекир е имало въшки, гнила слама, скапана храна, плъхове, болести и окови. Поне така пишеше в книгите, които четеше като ученик в средните класове. По-късно, подир войниклъка, повечето от историческите романи му се сториха наивни, особено след като му попаднаха почти апокрифни издания на мемоари от онова време. Позагуби вярата си в класиците, описвали въстания, заговори и войни. Миналото остава в миналото, а после представите на по-късните поколения изкривяват събитията, правят ги било по-страшни, било по-романтични. Вкусът на времето обаче се променя…
А някога за път обратен едва ли ще настане час…
Освен това в Диарбекир, Терсхане и други такива тъмници са си знаели за колко са осъдени — десет години, двайсет години, доживот… А тук срокът е неизвестен…
Вода и суша — необятен, светът ще бъде сън за нас…
Пак глупости! Изобщо бива ли да се сравняват такива неща! Не сме пленници. Поне технически. Обсадени — да. Барикадирани — да.
Но… каква е разликата?
А можехме с безкрайна жар да водим бой — съдба завидна…
Радослав усети пробуждането на Алванд и мислите му се отклониха в друга посока. Вече съвсем автоматично ги приглуши, и то не само от нежелание да ги чуе шарканът. Предполагаше какво е това да имаш край себе си някой тип, дето все си мърмори под носа всичко, което му хрумва. Навярно така змейовете възприемаха неконтролираните мисловни навици. А при подобни обстоятелства на тяхно място самият Радослав би се изнервил и неведнъж би се изкушил да цапне немлъкващото досадно същество, което се мотае наоколо и току виж те настъпи по опашката, понеже не внимава…
Алванд правеше нещо подобно на гимнастика. Крилан лежеше на място с отворени очи, толкова замислен, че сякаш дори мъничко вкаменен. Личеше колко иска да не го закачат. Дичо се опита да изимитира някои от движенията на Алванд. Засега беше откачил металните си криле, но да речем утре щеше да ги монтира отново на бронята, за да тренира, гледайки какво върши змеят.
Дали не е идиотско да се замисля за патерична опашка? Полезно приспособление. Но надали някога ще успее да постигне с нея точната змейска координация. От друга страна, все пак не е за пренебрегване нещо в помощ на ръцете… Един автомонтьор, да речем, би се радвал да има една опашка, и то раздвоена като на Алванд, да става за гаечен ключ.
Да, опашка — това хич не е лошо.
— Командире?
> Вече не съм Командир, Радослав. Ятото ни бездейства. А и наруших заповеди на Военния съвет.
— Беше за добро. Предупреди ги за поробените лами. Сигурно ще се досетят и за Владетелките.
> Нефилимите имат машини за мислезаглушаване. Ако наблизо не е имало резервно скришно ято, никой не ни е чул.
— Стига, Алванд! Да мислим позитивно!
> Да мислим реалистично. Позитивно — негативно, добро — лошо, това са все лъжовни понятия.
Дичо не успя да се ядоса.
— Трябва да ПРАВИМ нещо. Ще се побъркаме… Добре де. Аз. Вие може и да не сте застрашени от лудост, но аз — съм. И ще е хубаво да правя нещо.
> Прави.
— Нещо да науча. Да оползотворя… престоя. Нещо, което ще ми потрябва за пълноценен живот в Долната земя. Езиците ви, например.
> Искаш да ти преподавам змейска реч? С удоволствие, Радослав, но не съм дорасъл до Възпитател, нямам и дарба за Учител… — Алванд очевидно бе слисан.
Радослав го гледаше все по-втренчено. Отсече:
— Ти просто не искаш!
> Напротив, аз не желая да те обърквам. И Крилан надали би могъл да те обучава истински. Разбира се, ще ти обясни някои основни истини, но докато ти ги тълкува чрез твоя Лъжовен език, ти ще затъваш в заблуда, ще укрепиш в ума си изкълчени представи за Деветте Езика…
— Окей, окей. Разбрах. Знам, че съм тъп. Благодаря. Извинявай. Въпросът е приключен.
> Ти го казваш, Радослав, само че аз…
— Въпросът е приключен! — Дичо обърна гръб на Алванд и се зае да прави клякания на цяло стъпало и да ги редува със същото, но на пръсти. Кипеше от внезапен яд. Колкото повече разбираше, че се държи глупаво, толкова повече се навиваше да избухне.