Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Казвай телефоните.
— Ще ти ги напиша…
— Бележките няма да оцелеят в този Проход. Телата ни с Алванд — също.
Сърцето отброи удар, два, три…
— Иване!… Не!
— Да, Радо. Ще облечем нова плът в Човешкия свят, ще има доста излишна енергия за материализиране на меса и кости.
— Защо не ми каза веднага… Недейте да тръгвате!
— Радославе, ние няма да умрем. А и пролазът не е като Портата на смъртта, през която на практика дойдох тук.
— Но ти тогава умря… — едва не изхленчи Радослав.
— Не напълно. Сега дори няма да прилича на… онова. Спокойно, не ми е станало навик умирането. Не съм се пристрастил.
Радослав измъчено отвърна на змейската усмивка.
— Телефоните! — стана сериозен Крилан.
Младият мъж послушно ги издиктува.
> Дръж се, побратиме — каза Алванд. Водачът на ятото вече светеше целият като стъклен лампион.
Иван-Крилан пристъпи към него, жълта светлина заблика и от него, тръгвайки от гърдите и главата. Той подвикна към Дичо:
— Отмести се и затвори очи!
— Знам. Късмет.
И застана към другарите си гърбом.
Първо настръхнаха космите по цялото му тяло, някаква вибрация усука вътрешностите му и дори през клепачите, стиснати до болка, проникна светкавицата, от която Радослав инстинктивно се сви в очакване на адски гръм, който ще го размаже по стените!…
Ала остана тихо. Изчезнаха неприятните усещания, както и дъхът на незрима и страшна мощ… Самота закънтя ведно с тишината!
Младият мъж рязко се обърна.
В килията нямаше никой.
Той потърси с очи „Лексингтъна“, вдигна запалката.
— Слънцето да ви помага, пичове! — рече полугласно и щракна запалката. Намръщи се. Угаси я. И духна крайчеца на цигарата.
После доволно дръпна дима и го задържа в дробовете си. След първоначалното прилошаване почувства насладата от тютюна, кълбенцата дим, самия ритуал — забравени усещания. Усмихна се и си затананика беззвучно една руска песничка, за това, че щом има в джоба пакет цигари, значи все още нищо не е толкова зле…
С всяко дръпване цигарата се смаляваше, хипнотизиращото ѝ оченце припламваше, пръскайки наоколо искрица топлина и спомени — горчиви, радостни… и просто спомени.
Седем минути отричане от здраве, в името на удоволствието и усещането, че все пак си жив, все пак още нищо не е докрай зле…
Седем минути.
В казармата броеше времето на наряда в цигари — докато стоеше на пост, в звънящата мразовита тъма на януарския балкан, далеч от света, далеч от всичко, освен от себе си… и понякога това „аз“ бе плашещо близо… Точно както сега.
Май настъпи моментът за експериментиране с бавно времеделене, реши Радослав.
И опита.
Интерлюдия
Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато… човекът е въже, опънато между звяра и свръхчовека — въже над пропаст. Човек… е мост, а не цел…