Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Лошото бе, че знаеше какъв е проблемът. Знаеше къде е заровено кучето. Кучето. Веднъж в казармата някакъв новобранец вдигна цялото поделение по тревога, защото взе да стреля на пост. Дичо също се бе случил тогава караул, но уволнението вече наближаваше не зад девет планини, та затова за първи и единствен път в службата го бяха писали разводач. И тук такава издънка.
Новобранецът носеше смахнатата фамилия Гащев. А в действителност бе още по-смотан от заглавието си. Ефрейтор Радославов стана свидетел на диалога между снетия от пост редник Гащев (защото часовият е неприкосновено лице) и полковник Хаджийски, командира на поделението. Полковникът често оставаше до мръкване в бригадата, но напоследък го мъчеше язвата и нея вечер се задържа по изключение… и на̀ ти Че-Пе още преди вечерната проверка!
„Защо стреляхте, Гащев?“
„Съвсем не знам, другарю полковник!“
„Моля?“
„Ами то таковата, другарю полковник, имаше куче, другарю полковник, и аз си помислих, другарю полковник… Аз виках стой, кой идва, ама то не спря, аз стрелях у въздуха, ама таковата, то не спря и аз…“
„Разводач! Ефрейторе, колко патрона липсват в пълнителя?“
„Петнайсет, другарю полковник.“
„Колко гилзи събрахте?“
„Петнайсет.“
„Намерихте ли нещо в района, ефрейторе? Куче например. Или цяла мечка?“
„Съвсем не. Нищо.“
„Петнайсет патрона, Гащев. Пет-най-сет.“
„Тъй вярно!“
„Ами къде е кучето бе, Гащев? Къде е кучето?“
Радослав знаеше къде е кучето. Гадното псе се беше свило в сърцето му. И от дръглив помияр, по едно време почти хвърлил топа от глад, се превръщаше отново в охранен цербер. И името му бе Ревност.
Няма да те храня повече, гадино! Защото ядеш от обичта ми към Верена. Ти ръфаш от Любовта ми. Ти я караш да намалява. Да се превръща в гадост. Ще те убия! С петнайсет куршума! Пукни!
Радослав се извърна към Алванд.
— Зная, сигурно си мислиш, че ако не бях аз…
> Не, Радослав. Просто така се случи.
— Не, по дяволите! Виновен съм!
> Стана причина, ако това имаш предвид. Демоните-вестители те белязаха. Допусна грешка.
— Точно това говоря, дебелокож опашник такъв!
> Грешките се поправят.
— Яд ме е на мене си! Ако Верена избере теб, сигурно ще има право! Държа да ти го кажа!
> Това може да каже само Тя.
Радослав не можеше да спре. Набра въздух за нова тирада…
> Бях ви Водач — каза жълтоокият шаркан с ламийски раздвоена опашка. — И също държа да кажа, че съм горд от ято като вас. И от теб, Радослав. Ти си добър събрат на змейовете. Няма да спра да се надявам, но ако Верена’рауни избере теб, то ще е добър избор. Ти ще ѝ бъдеш достоен другар в живота и смъртта. Ще се борим да се измъкнем заради това, Радослав. Просто сега трябва да почакаме.
Витякът замръзна, издут като пуяк. Набъбналите гневни и объркани слова се пукнаха като мехури в гърлото му, изчезнаха, увехнаха. Той издиша. Зачуди се какво да каже, какво да стори.
Неловката пауза се строши от намесата на Крилан.
— Мога да го направя! — внезапно изрече той ни в клин, ни в ръкав от ъгъла, където се бе сврял.
Каза го учудено и почти радостно. Не се опитваше да прекрати безсмисления разговор на човека и другия змей. Не целеше да отвлече вниманието им. Просто проговори и повтори още веднъж:
— Наистина мога.
Алванд и Радослав се извърнаха към него. Крилан не гледаше към тях.
> ???
— Мога да отворя тук Проход! — засмя се Иван-Крилан.
И продължи да се смее — тихо, леко и щастливо, като съвсем невръстно драконче, каквото никога не бе имал възможност да бъде наяве.
Зачакаха, изгаряйки го с объркани и учудени погледи, да даде някакво обяснение на думите си. Радослав, който не го бе чул добре, се въздържа да изтърси баналното „Какво каза?“ — следваше да свиква с прекия начин на общуване, който не изискваше излишни въпроси.
— Мога да отворя Проход към Горната земя! — очите на Иван грееха със заразителна ведрина. От него просто струеше въодушевление.
> Тук няма Процепи — рече Алванд, подушвайки въздуха.
— Чух… — кратко отвърна Крилан.
> Вратар отвъд? — оживи се командирът.
Иван кимна и пак се засмя. Алванд наведе глава леко встрани и се вглъби в себе си, сякаш пресмяташе нещо.
Радослав недоверчиво, с широк жест обхвана килията:
— Въпреки блокадата? Нали е непроницаема!
— Не и за Двойка.
— Ама… О, не… Твоят сън, който предаде и на мен…
— Любовта, Радо. Дори споменът за нея е могъща сила. Нефилимите… — Крилан излъчи нещо змейско, близко до презрение — навярно никога няма да осъществят ТАКЪВ пробив!… Радо! Тя също ме сънува. Ще се възползваме от това.