Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Алванд… Все пак без мен бихте изтраяли по-дълго…
> Умираме всички, или нито един! — повтори Водачът на ятото сурово, с полъх на раздразнение. — Чакаме. Може нещо да се случи.
Да бе. Какво може да се случи… Блокада. Те са ни капсулирали отвън, ние сме се капсулирали отвътре. Никакви магии и заклинания не могат да проникнат и в двете посоки. Никакво общуване, никакъв контакт — материален или телепатичен.
— Пат — изстреля Радослав. Втренчи се в отсрещната стена, набраздена от гънки и тънки фуги. Все пак има и нещо успокояващо — тази кухинка в зертона съвсем-съвсем прилича на вътрешността на уютната ладия…
— А когато крепостта умре? Какво ще стане с нас? — попита след малко.
Змейовете се бяха излегнали с муцуни върху предните лапи. В намаляващата светлина на клъбцето Радослав забеляза, че люспите им пак фосфоресцират като на астероида.
> Зертоните умират бавно, Радослав. Няма смисъл да го обсъждаме.
— Една добра новина — вдигна вежди витякът в преиграно въодушевление. То не изтрая и пет секунди. — Пат… — Повтори унило. Чу как Крилан разяснява думата на Алванд, но не схвана подробности.
— Радо?
— Ъ?
Беше го обхванало вцепенението на умората. Винаги е така — заедно с физическите сили се изпарява и куражът. Той ли не знае. Изпитал го е веднъж, докато се катереше по една скала. Капна. Усети, че не може да продължи нагоре, нямаше и сили да се задържи. Голям страх. Великански. Добре че Павката го изпревари и хвърли отгоре въже…
Кой ли ще направи сега същото?
— Радо?
— Да, извинявай, слушам те…
— Като стана дума за пат… играе ли ти се шах?
Дичо обмисли идеята. Зарадва се. Вкопчи се в нея. Ала по инерция гласът му прозвуча все още унило:
— Щом и без това няма какво да се прави…
— Екстра! Заплювам си белите! Дръж се, юнак без златна ябълка! Заповядай: е-две — е-четири.
Радослав се озърна. Слиса се.
— Шах наум?
— Щом и без това ще си клатим краката, защо не потренираш? Хайде, извикай образа на дъската и си нареди фигурите. Алванд ще следи да не ги объркваш… хем и ще „види“ как се играе.
Дичо си представи дъската, преброи квадратчетата.
— Кон… — колебливо рече той — Да, кон. На еф… не, же-осем — еф-шест.
Познатото заведение тъне в мрак — авария с тока. Радослав чака Зако — винаги тук се виждат. Кръчмата е в мазе, затова горят свещи, извадени от бармана, който е предвидлив човек. Всъщност, малко по-възрастен от Радослав, обаче — сериозен, семеен. Май. Задява се с една от постоянните посетителки. Би ли го правил, ако бе женен?…
Свободно ли е?
Чакам един приятел…
Озърта се кой пита. Веднага посочва с широк жест стола:
Да, заповядайте!
Момичето сяда. Без притеснение разглежда Радослав. Пламъчето на свещта блещука в сините ѝ, внимателни — приказни! — очи. Те го хипнотизират и затова той със закъснение реагира на думите ѝ:
Бързо си променяте мнението.
Една минута Радослав я гледа, а след това се привежда напред и казва, задъхан от изумление:
Косата ти. Не те познах заради косата — пояснява той.
Тя също е учудена, но изрича предизвикателно:
Какво ми е на косата! Казваш, че ме познаваш?… На какво се смееш?
Не съм си те представял с дънки и изрусена.
Това не е изрусено!… И… кога си ме виждал с дънки? Стягат ми!
Въпреки това Верена е с дънки.
Радослав мигва отново, задържа малко клепачи… девойката пред него наистина не е Верена. Прилича… ала не с чертите на лицето си.
Момичето също премигва, но някак странно — с леко обръщане на очите нагоре и забавно извива едната си вежда. По челото се появяват бръчки.
Верена няма такъв навик.
Някакво разбиране, радостно изумление се разлива в омайното синьо на ирисите ѝ, зениците се уголемяват и тя възкликва със снишен глас, почти плахо, за да не подплаши това, което вижда:
Бате Райко да ме пази!…
Отново непознат, нетипичен за драконовото момиче израз.
… че как да те позная, батко Змеяне, с тази брада! Ау, че си смешен!
Тя се усмихва замечтано и от това става сто пъти по-хубава.
Младият мъж няма време да реагира, да се запита… чакай, АЗ кой съм всъщност… защото ситуацията се променя със светкавична бързина.
Девойката стои. Тя е удивително дребничка, вероятно половин глава по-ниска от Верена. И държи цигара. Радослав — (Радослав?) — протяга и щраква запалка. В другата ръка, в която е държал чаша с джин, вече стиска бутилка вино. Виното е „Магарешко мляко“ в зелена бутилка от 0,7 литра с немскоезичен етикет.