Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Двамата се намират върху стар нисък бент пред неголямо вирче, до половината обрасло в шавар. В откритата вода се отразява приведена върба, бели облаци и синкава грамада на планина. Витоша. Контурът ѝ е сякаш отделен от небето с тънка нишка живак. Поточе тича с ромон по обрасъл с дебел зелен мъх преливник, искри под слънчеви лъчи и сребри с мехурчета заседнали в пукнатините клонки.

Помежду им е само оставената от девойката кутия цигари. Запалката гори ярко и силно. Момичето докосва с пръсти опакото на дланта му, но смачква цигарата си и я пъхва в задния джоб. Тихо, топло на припек, светло.

Тя казва с едновременно звънлив и гърлен глас:

Липсваш ми.

И ти на мен.

Тогава се върни. Да те видя.

Ще дойда…

Не вярва на обещанието си, но желанието е силно, ужасно силно. Девойката се мръщи, но в извивката на устата личи страдание, а не недоволство. Устните ѝ мърдат почти беззвучно:

Чаках те. Дълго. Не идваше. И помислих си — намерил си щастие и сега му се радваш. А още по-после си казах: би дошъл да го споделиш, да ме успокоиш, че си добре… Значи… значи няма такъв свят, където да си отишъл. Просто вече те няма. Завинаги.

Той слуша собствените си думи, усеща звуците им в ларинкса си:

Отвори очи. Тук съм. Имаш очи. Кой те излъга, че нямаш? Добре — нямаш! Погледни през моите тогава! Погледни през моите, те са твои. Твои са не само те. Не вярвай на лъжата… Докато ѝ вярваш, ще си ѝ пленница…

Тя отговаря, сякаш той не присъства никъде, освен в спомена ѝ:

Ти ме изостави. Липсваш ми. Единствен друг като мен. Най-близък мой Приятел. Как можех да имам теб Тук, в свят, където думите са за лъжене, където мълвата убива, където за обич и оскърбление се използват еднакви думи и действия. Където истинската Сила е унижавана и буди Завист, а грубата сила мачка и печели какво ли не наред със страхопочитание към себе си.