Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Сега те сънува? — подозрително попита Радослав.
— Да. Чувам я.
— Ама… как така СЕГА? Времето нали тук и ТАМ тече по различен начин!…
— Времето ТУК и ТАМ, отнесено към къси периоди, не е линейно зависимо. Като за инженер ще ти го кажа така — ефект на нелинейни темпорални флуктуации.
— Защо?
— Знам ли. Реалностите трептят, осцилират. Представи си мърдащи гънки в реалността. Време-пространството шава, дипли се… За кратко е възможно времевите потоци да се синхронизират спонтанно.
> Само след единайсет котла ще сме се оправили от Преминаването! — високо изрече Алванд. — И ще можем да се върнем в нашата реалност!
Крилан поклати глава.
— Малко бъркаш, събрате. В човешкия свят-реалност лунният цикъл е по-дълъг. Жизнената ни енергия ще премине на по-ниски обороти. Ще ни трябват четирийсет тамошни дни, за да се съвземем и да сме в състояние да отворим обратен Проход. Освен ако не открием съществуващ преди това… Трийсет сола, Алванд. Няма как… Ако оживеем при Преминаването, разбира се.
Алванд замръзна и след няколко мига възрази:
> Не се съмнявам, че ще оживеем. Но на излизане ни очаква усукване. Гърловината на Прохода ще порази седем обемни разтега.
— Познавам мястото — натърти Крилан и вдигна клиновидна брадичка към Радослав: — Ще издържиш, бате. Стискай ни палци да не си строшим чутурите и ще те измъкнем, като се върнем!
— Чакай малко… — окопити се Радослав. — Къде отивате?
— В Горната земя. Твоят и бивш мой свят. В околностите на София, към които имам сенчеста нишка. Сега там трябва да е двехилядната или около нея година. Да се обадя на родителите ти да предам поздрави?
Радослав хлъцна. Задиша като риба на сухо.
— А… защо не дойда и аз? — смогна да изкашля.
— Защото ще се измъкнем от затвора не през стабилен Проход. Ще минем през авариен пролаз. Претоварванията ще са на ръба на НАШИТЕ възможности. ТИ ще загинеш в пролаза.
— Не, чакай! Издържал съм на претоварвания…
— Не са гравитационни само, но и психически, душевни, вероятностни. Още си твърде млад витяк, за да ги понесеш.
— Но тогава!… — възкликна припряно Радослав и тутакси се усети.
— Да виждаш друг изход? — меко попита змеят, разпервайки криле.
Той неволно се огледа. Дребната кухина нейде из титаничната утроба на зертона му се стори още по-мрачна и непрогледна вън от фосфоресциращите сенки на диверсантите.
— Не — мрачно отвърна Дичо. Прегърбен се отдалечи и седна в същия ъгъл, където допреди малко Иван предъвкваше черните си мисли. Черни, черни, но от тях излезе нещо светло.
Само дето не за цялото ято.
Оръженосецът Крилан изпроводи човека-витяк с бърз поглед, прати му едно почти неосезаемо телепатично потупване по рамото и се извърна към съплеменника си. Срещна красноречивия му взор, късо въздъхна и повдигна рамене по стар, здраво вкоренен в маниерите му човешки навик.
— Да знаеш как ми се пуши — измърмори през зъби Радослав от кьошето си.
И трепна изненадан, когато в краката му тупна смачкан пакет „Лексингтън“ и стара бензинова запалка.
— Я!
— Пазя си го за спомен — поясни Иван. — Понякога го помирисвам така… за опресняване на паметта.
Радослав надникна в пакета. Имаше седем-осем цигари.
— Задръж ги. Може да са ти от полза. Сега трябва много бързо да те науча на нещо, Радо. Слушай ме внимателно. Не ме прекъсвай. Ще се опитам да ти преведа онова, което знам от Езика на мъдростта. Времето… не е стрела. Като стрела се проявява, когато се пресича със субективната реалност. Субективните реалности формират потока на дадена Действителност… Най-общо времето е поле. Хиперравнина. — Крилан се замисли за малко. — Не, отклонявам се. Така, важното за теб сега е да узнаеш, че тялото ти е генератор на сноп реалности, микрореалности. Едни на ниво атоми. Други на ниво молекули. Трети — от макроструктурите на тялото. Последните — в съзнанието ти. Всяка твоя съставка има собствено време, времеделене. Мозъкът е най-бавен, когато работи на ниво логика, артикулирана мисъл. Скоростта му на различаване на времето като стрела, разделителната му способност тоест, е секунда за секунда. Телесните функции са по-бързи, а заедно с тях и сетивата. Около трийсет хиляди пъти. Още по-бързи са биохимичните реакции. Но те са недостъпни за съзнателно контролиране, докато не си се развил до Мъдрец. Имаш заложби на Поет, но то не е достатъчно. Обаче като хем разрушител-Оръженосец, хем Поет-стратег, можеш да поемеш емоционалната си съставка, която е най-близо до душата-Съдба. Нейното времеделене е трийсет хиляди секунди за секунда спрямо телесното. Разбираш ли?