Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Врагът ще ги премести на друго място, което смята за по-сигурно! Провалихме се, Алванд!…
— Не — намеси се и Радослав. — Не и ако някоя група не ги проследи. Нали така го мислехме? За да няма риск за заложничките, трябва да ги освободим в момент, в който атъланите се чувстват в най-голяма безопасност. Тогава е най-малко вероятно да ги убият… или да им изтръгнат душите с психотроните си.
— Чувството им за безопасност се срути, когато ние тримата се изтърсихме посред „сигурното“ им място! Ние направо…
> Кога сме мислели такова нещо? — прекъсна го другият змей.
Тишина.
Наистина, кога?
— Не беше ли част от плана? — неуверено размърда пръсти Радослав.
Мълчание.
— Може би… ако ти знаеш нещо, което ние не знаем — каза Крилан.
Дичо се замисли. Щракна с досада с пръсти.
— Не знам повече от вас. Ние сме едно ято! Крилане! Струва ми се, че сме говорили пред Мъдреците и Стратезите за това… или нещо в този смисъл.
> Струва ти се? Не си сигурен?
Радослав безпомощно разпери ръце.
— Човешка памет — каза Крилан. — Върти номера.
Витякът го загърби.
> В думите на Крилан нямаше пренебрежение, Радослав.
— Да — глухо отвърна Дичо и се обърна с въздишка. — Добре, каквото станало, станало. Как да поправим нещата?
> Не можем да отворим Мъртвия щит.
О, да, наистина. Радослав чак седна с омекнали колене.
— Аз съм виновен…
— О, я стига! Я малко смирение! Светът не се върти около теб! Той бил виновен…
> Недей, побратиме. Никой не е виновен.
— Напротив — потрепери Радослав. — Преди да забележим облачната крепост… когато се стреснах, помниш, Иване, ти ме пита какво ми е… Аз… Видях как ми изчезна сянката. Вашите останаха, а моята… избледня. Момент, Ваньо, не ме прекъсвай!… Това… ми напомни за една книга, чел съм я преди няколко години. Един епизод ми направи голямо впечатление. Бяха спомени за някакъв японски маршал или генерал, през Втората световна, и… сянката на генерала изчезнала — вероятно по същия начин — пред очите на адютанта му. Стоели на пистата пред самолета и се готвели да летят, май за да инспектират императорските войски. Адютантът казал на генерала за сянката, но началникът му само се усмихнал и отвърнал, че от съдбата си никой не е избягал. Но наредил на адютанта да остане в щаба. Самолетът излетял и… скоро се натъкнал на американски изтребители. Оказва се… разузнаването на САЩ отдавна дебнело генерала, май Ямато му беше името. Прослушвали радиоефира, разгадали кодовите позивни. Така издебнали самолета му… и го разстреляли над Тихия океан.
Крилан въздъхна.
— Ще умра, нали? — Радослав вдигна очи към змея.
Змеят подрипна.
— Глупости!
— Не те бива да лъжеш, Иване.
— А теб не те бива да преценяваш кой лъже, а кой не! Успокой се.
— Алванд, ти поне ще ми кажеш ли истината?
> Не знам какво трябва да значи това, което е смутило сърцето ти. Вероятно нищо не значи.
— Наистина?
> Така мисля.
— Аха… добре. — Дичо се разведри. Огледа се. — Хубаво де, ами сега? Какво ще правим?
> Чакаме.
Радослав не успя да надвие езика си:
— Годо?
> ???
— Какво чакаме? — поясни той раздразнено.
> Да ни намерят Воини от Ятото. Да се опитат да влязат тъмничарите ни, за да ги атакуваме и да се освободим. Да умре поробеният зертон. Да умрем ние.
Радослав притвори очи. Стисна зъби. Представи си казаното от Командира написано — като точки от конспект за изпит. Съсредоточи се върху най-малко плашещите възможности.
— Крепостта може ли сама да умре?
Нямаше представа точно към кого отправя въпроса си, затова след моментно мълчание се обади Крилан:
— Тя вече е болна. Иначе нямаше да проникнем толкова лесно. Мисля, че нефилимите тепърва осъзнават, че я изпускат от контрола си. Досега са се самозалъгвали, че владеят положението и държат юздите на зертона. Може да ги държат… но не знаят, че крепостта умира и ще реагира неадекватно на техните заповеди.
Дичо отметна една точка наум. Повтори си няколко пъти: „Спокойно, спокойно.“
Увещанието бързо стана кухо, не по-съдържателно от чегъртането на шарканските нокти по пода.
— Колко може да издържим тук?
> Има въздух. Ако не го спрат — години. Но ако запушат вентилационните пори — което не ми се вярва, понеже в обемите с прекъснато въздухоподаване тъканите на зертона ще некрозират, — тогава, може би, няколко котла, предвид че ще захранваме и теб.
Радослав потърка носа си. Алванд подуши неоформената му мисъл и реагира веднага:
> Умираме всички, или нито един.