Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Всичко е наред… ако може така да се каже. Затворени сме отвън от нефилимите. Залостихме се с Мъртвия шит от тях. Сега и ние, и те сме недосегаеми един за друг.
Дичо седна. Смъкна шлема, остави ръкавиците сами да паднат. Втренчи се вцепенено право пред себе си, сепна се, затършува наоколо.
— Къде ми е…?
— Сабята?
— Сабята, да.
> Взех я, като припадна — проговори Алванд.
Рауни кротуваше, затъкната в ремък от сбруята, току под крилото на Водача на ятото.
Радослав не му повярва.
— Ами как тогава… — той скочи на крака.
— Опа! Радо!
Радослав стоеше като дирек и мърдаше пръстите си пред лицето. Помириса ги. Малко като че лъхаха на озон. От тях ли хвърли мълния одеве…?
— Какво беше това? — попита, почти заеквайки.
— Светкавицата ли? Повод да черпиш. Макар че уби едно от светлинните ни кълба. Глупчо.
Дичо още не бе сигурен, че разбира. Несъзнателно се потупа по бронята, подритна шлема, който се килна настрани, а ръкавиците изпаднаха от него.
— Спокойно би могъл да минеш и без тях — потвърди смътната догадка Крилан. — Дори и сабята не ти беше толкова необходима.
— Ама, к-к-как така…
— Ей тъй на. С малко повече напън вече можеш да хвърляш светкавици и от езика си, ако предпочетеш да си държиш ръцете в джобовете.
Младият мъж потърка чело, докосна зъбите си с език и избухна възмутен:
— Добре де, а за какво ми бяха всички тези дрънкулки?!!
Змеят сви рамене, приповдигайки крилете.
— Такива бяха твоите очаквания. Не би се чувствал сигурен и спокоен. Затова те стъкмихме сватбарската. Сега вече и сам можеш. Не се нервирай, Радо, от теб излезе съвсем нелош Оръженосец… като за човек…
— Стига си ми…! Ох… Наистина?… — Радослав седна отново. Подпря глава и с длани разтри темето си. — Нещо за ламите ли говорехте, преди да… ме хване истерията. Защото онази, която убих…
> Знаем — прекъсна го Алванд.
В тишината осветителното кълбо шумолеше като пържещо се в друга стая яйце.
Крилан изръмжа, а може би се прокашля, и проточи:
— Шибана ситуация. Мамка му. Как ли са успели…
> Едва ли са го постигнали с възрастни Сестри.
— Откраднали са личинки — поясни Иван за пред Дичо. — Или направо хайвер. Лами-еничарки.
— Змейовете от яйце ли се излюпват? — тъпо попита витякът. — Иване?
— Зависи.
> Аз съм от яйце — рече Алванд. — Но то е, защото родителите ми трябваше да летят на война. По-малкият ми брат е живороден.
— Иване, защо нарече онези лами… така?
— Дойде ми на езика. Сериозен проблем. Сигурно защото ти говорех и мислех на български. А в нашия с теб Лъжовен език тази дума е доста натоварена.
— Настръхнах, да.
— Именно.
— Веднъж бях на екскурзия в Истанбул… — промълви Радослав. Нуждаеше се да поотдалечи малко спомена за мъртвите очи на ламята, да се разсее, без да се отклони от темата, от която явно нямаше как да избяга съвсем. — Не беше лошо. На площадите — табелки с надписи „Моля, не обиждайте птиците, но не ги хранете“. Беше пълно с гълъби. Хората — приветливи… никой никого не псува от автомобила, не показва пръст, ако го засекат. Казвам им, че съм българин, а те веднага ми се радват: комшу, комшу… И изведнъж гледам — реклама. И на нея пише: сечим еничари. Тръпки ме побиха. А после видях, че отгоре стои „ПЕПСИ“. Тоест: „Пепси — изборът на новото поколение“. Ново поколение. Новопоколение. Хич не е страшно като дума. Обаче като я кажеш на турски… дострашава. Иване, трябва ли да ни е страх от одевешните лами?
Крилан се разходи напред-назад.
— Като тактически възможности — не. Щом и ти, новоизлюпен витяк, посече една…
— Халосията ме водеше. Нямам особена заслуга.
— Без значение. Казвам, че са много зян като бойци. Но като явление… — Змеят рязко се завъртя към събрата си. — Стратезите дали знаят за това?
> Съмнявам се. Лоша изненада.
— Това обяснява и нападението на банши — замислено рече Крилан. — Били са заблудени, че служат на нормален сестрински рой… Трябва да предупредим Мъдреците!
> Изпратих Зов в нарушение на заповедите. Казах за ламите… еничарки. Дано стигне до Голямото ято. Може да обърка плановете ни…
— Владетелките бяха тук, нали?
Шарканите се обърнаха към Радослав.
— И на мен така ми се стори… — съгласи се колебливо Крилан.
> И на мен. Но веднага ги изведоха. Нямат доверие на зертона.
— А ние не сме предполагали, че атъланите ще се изхитрят да пленят ламийска крепост и че ще държат момичетата в нея…
> Събрате Крилане, всичко вече е в ноктите на другите скришни ята и в умението на парламентьорите. Ние разкрихме затвора на Владетелките.