Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Дичо премига.
— Засега ми хрумва само това — промълви предпазливо, — че в рамките на един живот душата субективно живее… ужасно дълго.
— Правилно. Стотина милиарда години в нейното времеделене. Оттук и схващането, че тя е безсмъртна и вечна. То принципно е така… но не по начина, който е измислен или прозрян от хората. Главното е друго… Ти можеш да стесняваш и разширяваш времеделенето си. Вече си го правил в моменти на опасност. Но досега си влизал в бързото си собствено и бавното външно време. Ускорявал си възприемането на света. Сега трябва да се опиташ да направиш обратното. Да забавиш собствения си времепоток. За съжаление, ще пристъпиш към тренировките сам. Досега си ставал бърз, сега стани бавен. Така престоят ти тук ще премине по-бързо спрямо съзнанието ти.
— Нещо като хибернация?
— Именно. Една от много степени на съхранение. Биологичният ти часовник ще последва в своята си пропорция времеделенето на душата-съдба.
— Докъде мога да стигна с това забавяне?
— До вкаменяване. Като Верена в скалата. Обаче нейното състояние ѝ е било наложено отвън. Тя е успяла да ускори до почти нормално ниво съзнанието си, но е била твърде малка, за да накара и тялото си да излезе от бавното време. Ако ти стигнеш до такова забавяне… няма да можеш самостоятелно, също като нея, да се върнеш обратно към привичното ти времеделене. Това не е проблем, Мъдреците и обикновените воини, та даже и ние, двама оръженосци, които те чувстваме като наш приятел, бихме могли да те издърпаме към нормалното време. Обаче сега ти ще останеш сред врагове. Затова преценявай сам до колко бавни обороти ще слизаш. Почне ли да те „дърпа“ надолу като водовъртеж — излизай! Това е… — Крилан втренчено го гледаше. — Имаш ли някаква съдинка? Нещо малко, за двайсетина грама.
Радослав като замаян затарашува в торбата си.
Крилан взе чашчицата-напръстник и хмъкна:
— Вампирско граалче. Колко подходящо…
Алванд нещо правеше, извърнат към стената. Крилан му подаде напръстника. Каза строго на шашардисания Радослав:
— Ако си ранен… и то сериозно… ще изпиеш на екс граалчето. И в никакъв друг случай!!!
> Ето ти я — рече Алванд.
Напръстникът бе запечатан с тапа. Змеят явно беше отлюспил материал за нея от черупката на килията.
— Много да пазиш това! И не докосвай течността без нужда. Затворена е здраво, няма да протече. НЕ питай. Става ли?
Радослав леко въздъхна.
— Добре — и мушна чашчицата в паласката на граморския колан.
— И да не забравиш — продължи с напътствия Иван, — когато Мъртвият щит вземе да се отключва, ти ще усетиш началото, бъди нащрек. Защото, когато привършват с отварянето, полето не отслабва постепенно. Ще изчезне отведнъж. Да не направиш някоя глупост. Имаш пет секунди да подушиш кой влиза. Ако е приятел — ясно. Но ако е враг… опитай се да избягаш. Ако не стане…
— Пия си лекарство.
Змейовете размениха светкавични погледи. Алванд затвори очи. Кожата му започна да променя светлината, която излъчваше, ставаше по-оранжева. Крилан бавно кимна:
— Точно така. И заедно с това — стремглаво слизай в бавно времеделене! Запомни хубаво! Гледай да пиеш… „лекарството“ заедно със забавяне на времето си!
— За да се вкаменя?
— Ммм… не само. Ще изпаднеш в… състояние, при което ще си неуязвим, колкото е неуязвима една диамантена буца. Даже повече. Трудно ще те счупят или повредят. Могат само да се опитат да те изгорят при висока температура… но едва ли ще посмеят.
— Защо?
— Защото ще избухнеш. Със силата на водородна бомба. Не като МЕН или като Алванд при същата ситуация, но не мисля, че важиш под трийсет килотона. Да, Радо, не напразно всички наричат шарканите Слънчеви деца. Нефилимите знаят това, ОПАРВАЛИ СА СЕ.
— Утеши ме ти, няма що… — изпъшка Радослав. — Иване, момент… Кога ще… тръгвате?
— Веднага, Радо.
Радослав почеса буза с опакото на дланта си. Окончателно загрубялата змейска кожа бе грапава, поела хормоните на организма му. Мъжка змейска кожа. С частици слънце в нея. Зародиши на евентуална термоядрена експлозия.
Олеле…
— Радо, приятелю, аз дори да плюна на рисковете, но Алванд… Не знам какво се случи горе на метеорита, хабер си нямам какво си му приказвал, обаче оттогава си му симпатичен. Ще се бие за теб като дявол. И в никакъв случай няма да се съгласи да рискува твоя живот… Време е, Радо.
Дичо потисна плъзнала се по лицето гримаса. Притисна китки под мишниците, кръстосвайки ръце, за да укроти треперенето им, и кимна:
— Ами… чудесно. Колкото по-бърже, толкова по-добре. Ще завъртиш ли един-два телефона в София? Само предай поздрави и… излъжи там нещо, че съм добре и така нататък…