Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Адиту млъкна и Бинабик я погледна за позволение да продължи. Тя кимна и той заговори:

— Много столетия след падането на Асу'а, когато Джон дошъл на власт в Еркинланд, можел да направи хернистирците свои васали. Но не го направил и от благодарност крал Литин му изпратил рога Ти-туно като част от зестрата на Ебека. Камарис я охранявал през това пътуване и я довел невредима в Еркинланд. Джон толкова се възхитил от хернистирската си годеница, че дал рога на Камарис за спомен от деня на пристигането й в Хейхолт. — Той махна с ръка — широк жест, сякаш рисуваше картина, на която искаше всички да се възхитят. — Колкото до връщането му при Амерасу и ситите — е, това вероятно е история, която може да ни разкаже самият Камарис. Но рогът е донесен оттам: от „кораба по най-плиткото море“.

— Не разбирам — каза Исгримнур.

Адиту се усмихна.

— Джао е-Тинукай'и означава „Кораб сред океана от дървета“. Трудно е да си представиш по-плитък океан от такъв, в който изобщо няма вода.

Саймън се смущаваше все повече от потока думи и променливата върволица оратори.

— Какво искаш да кажеш с това, че Камарис може да ни разкаже историята, Бинабик? Нали Камарис не може да говори — нали е ням, побъркан или омагьосан.

— Може би и трите — отговори тролът. — Но може би също е вярно, че краят на стиховете ни говори за самия Камарис — че когато тези неща се съберат, ще бъде освободен от своеобразния плен, в който се намира. Надяваме се, че ще си възвърне разума.

Всички замълчаха.

— Разбира се — добави най-после Джосуа, — все още съществува проблемът как всичко това ще се осъществи, ако повярваме на края. — Той протегна ръцете си — лявата с оковата на Елиас все още стегната на китката, и дясната, завършваща с покрит с кожа чукан. — Както виждате, единственото нещо, което принцът си няма, е дясна ръка. — Той се усмихна криво. — Но се надяваме, че това не бива да се приема буквално. Може би просто да се съединят трите неща в мое присъствие ще свърши работа.

— Аз вече се опитах да покажа на Камарис Трън — обади се Исгримнур. — Помислих си, че това може да размърда съзнанието му, нали разбирате. Но той се държеше така, сякаш мечът е отровна змия. Дръпна се и избяга. — Той замълча. — Но може би когато всичко се събере, рогът и останалото, може би тогава…

— Е? Ами защо не опитаме?

— Защото не можем — каза Джосуа мрачно. — Изгубили сме рога.

— Какво?! — Саймън погледна принца, за да провери дали не се шегува. — Как е възможно?

— Изчезна някак по време на боя с Фенгболд — каза Джосуа. — Това е една от причините, поради които те повиках, Саймън. Помислих си, че може би си го взел, за да го запазиш.

Саймън поклати глава.

— Радвах се да се освободя от него, принц Джосуа. Толкова ме беше страх, че съм обрекъл всички ни, като забравих да ти го дам. Не, не съм го виждал.

И никой друг не знаеше нищо.

— Така — каза най-после Джосуа. — Трябва да го търсим, но спокойно. Ако сред нас има предател или просто крадец, не трябва да му даваме да разбере, че рогът е нещо важно, иначе никога няма да си го върнем.