Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Не ги подкарвай към двореца — подвикна Бръмонд. Той се биеше с два звяра едновременно и сабята му беше почти невидимо размазано петно на лунната светлина. — Дръж ги тук, в тъмната част на градината.
Ако Пол би могъл да ги подкара накъдето и да било, с радост би го направил, но в момента беше под страшен натиск просто да оцелее. Онова косматото пред него сякаш имаше ръце, дълги колкото файтонджийски камшици; само блокирането им, докато те плющяха по лицето и корема му, гълташе цялата му сила и бързина. Сети се за пистолетите, но разбра, че не би могъл да извади някой от тях, преди чудовището да се метне върху му и да забие отровните си зъби във врата му.
Сега дори и на Бръмонд му беше трудно да говори. Пол забеляза как нещо залитна назад. За един ужасяващ миг си помисли, че е спътникът му, но после чу тихия му радостен кикот, щом единият от зверовете се строполи и повече не стана. Ала вторият от вормаргите изглеждаше съвсем способен да удържа Бръмонд, докато другарят му свърши с Пол.
Пол отстъпи крачка назад и едва не се спъна в оголения корен на едно дърво. Щом възвърна равновесието си, врагът се нахвърли върху му. В отчаянието си той метна салджака в лицето на змийската маймуна. Оръжието не беше балансирано за хвърляне; то се завъртя във въздуха, тежко удари звяра и го изкара от равновесие, но не му причини кой знае каква вреда. По време на моментното затишие Пол измъкна единия пистолет от пояса си, натика го колкото можа по-близо до лицето на вормарга и дръпна спусъка. Ударникът падна. За една отвратително дълга част от секундата не се случи нищо. После пистолетът подскочи и издаде звук като гръмотевица; от дулото изригна огън. Змийската маймуна седна на земята — на раменете й не беше останало нищо друго освен кръв, парчета изгоряла плът и козина.
— За Бога, стари ми приятелю, какви ги вършиш? — Бръмонд явно се беше ядосал. Той бе стъпил с ботуша си на гърдите на втория убит от него вормарг, за да може да измъкне сабята си от корема му. — Нали ти рекох да не ги пипаш, докато не ти кажа.
Пол беше твърде зает с това, да се мъчи да си поеме дъх, за да възрази.
— Е, ако наоколо има още от тези хубавци, то сега ще ни налетят като мухи на мед — да не споменаваме, че без съмнение си събудил ониксовата стража на Сумбар. По-добре да хукваме към императорската резиденция и да направим каквото можем. Длъжен съм да го кажа — разочарован съм от тебе, Джонас. — Бръмонд избърса сабята си в листо колкото поднос за чай и с един замах я прибра в ножницата. — Идвай! — обърна се той и затича през гъсталака.
Пол вдигна салджака и се запрепъва подире му. Затъкна пистолета, с който беше стрелял, в колана си и измъкна другия — да бъде готов. Нямаше как да познае към какъв ли отвратителен смъртоносен капан го беше повел този идиот.
Бръмонд търчеше през джунглата на императорските градини, сякаш цял живот се е занимавал с това, а Пол подтичваше тромаво подире му. Само след няколко секунди стигнаха до каменна стена. Тя се издигаше десетина метра нагоре, съвсем гола, ако не броим единствения прозорец, който се намираше на един човешки бой над земята. Бръмонд подскочи и се залови за перваза, после се издърпа нагоре. Протегна ръка и издърпа и Пол.
Стаята пред тях беше празна с изключение на няколкото каменни урни, струпани в единия ъгъл, и осветена само от една мъждукаща в нишата свещ. Бръмонд скочи на пода и безшумно започна да се придвижва към отсрещната врата; там се ослуша, а след това продължи по ярко осветения от факли коридор.
В коридора също нямаше никого, но звуците, които идваха от едната посока — груби гласове и дрънчене на брони, — предполагаха, че няма да бъде така за дълго. Бръмонд сграбчи една от факлите, измъкна я от поставката й и я доближи до ръба на гоблена, който се простираше на стената и в двете посоки, докъдето Пол виждаше — безкрайна неразбираема картина, изобразяваща хора с животински глави, които работеха и се забавляваха. Пламъците плъзнаха по долния край на гоблена и се заизкачваха нагоре.
— Хайде, мой човек! — Бръмонд сграбчи ръката на Пол и го повлече. — Това ще позабави ониксовата стража. Един бърз спринт — и ще бъдем в храма.
Парчета горящ гоблен вече падаха по пода и там килимът започваше да тлее. Други пламъци вече посягаха към тежките дървени греди на тавана. Коридорът започваше да се изпълва с дим.
По някои от вратите се появиха талтори, докато Пол вървеше подир Хърли Бръмонд по дългия коридор. Повечето като че ли току-що се бяха събудили. Трудно беше на светлината на факлите да се различи кожата на землянин от зеленикавата кожа на уламари: неколцина от жителите на двореца им крещяха развълнувано — мислеха си (по-оправдано, отколкото смятаха), че тези бързащи мъже би трябвало да знаят какво става.