Градът на златната сянка

Пол искаше да го попита нещо, но нямаше куража да ревне. Бръмонд отново се беше върнал в старата си поза и се взираше в осветените от фенери кули на Туктубим. Пол искаше отново да намери красивата жена, но не беше сигурен, че точно този е начинът.

— На Хърли му е кипнала кръвта — обади се професор Багуолтър. — Наистина, ако се косиш, това няма да ти помогне. Но не се страхувай — луд е като мартенски заек, но ако някой може да ти свърши работа, то това е точно той.

Въздушният кораб рязко залитна надолу и месинговите му сглобки се раздрънчаха. Пол се подпря на една ръка, после протегна другата да провери дали Гали не е паднал. Момчето се беше ококорило, но като че ли беше повече развълнувано, отколкото уплашено.

Корабът започна да се спуска под още по-голям ъгъл. Единственото, на което Пол беше способен при такъв остър ъгъл на падане, беше да се вкопчи в парапета. Хърли Бръмонд напусна мястото си на носа и запълзя покрай парапета, като се изтегляше с ръце, а след това дръпна една голяма метална дръжка на гърба на корабната кабина. Всички фенери на кораба, на кърмата, по крилете платна и покрай палубата изведнъж помръкнаха. Въздушният кораб продължи да пада.

Внезапно от едната страна на кораба изскочи връх на кула и се стрелна нагоре покрай тях. Още една прониза въздуха точно зад парапета от страната на Пол — толкова близо, че му се стори, че може да я докосне. Трета изникна до първата. Ужасен, Пол погледна през резбования парапет. Корабът летеше надолу към цяла гора от остри като игли минарета.

— Боже мой! — Пол дръпна Гали към себе си, макар да знаеше, че нищо не може да направи за момчето. — Ще…

Корабът внезапно изправи нос и Пол и другите рухнаха на палубата. След миг се разтресе и спря във въздуха, увиснал сред гъсталака от остри покриви. Бръмонд беше изпълзял обратно на носа.

— Съжалявам за пропадането — изрева той. — Ама трябваше да угася фенерите! Ще ги изненадаме.

Докато Пол помагаше на Гали да се изправи, Бръмонд преметна навита въжена стълба през парапета. Тя се разгъна с пращене в мрака и той се изправи с доволна усмивка.

— Идеално. Точно над императорските градини сме, както си и помислих. Никога не биха го очаквали от нас. Докато ти мигне окото, ще влезем и ще излезем с твоята красавица, Джонас, старче.

Професор Багуолтър все още беше коленичил на палубата и си търсеше очилата.

— Хърли, викам, че май нямаше нужда от това, а? Такова де, не можехме ли да се приближим малко по-лекичко?

Бръмонд поклати глава — личеше колко е привързан към стареца.

— Багс, флегмо стара! Знаеш ми девиза: „Движи се като вятър, удряй като светкавица.“ Няма да дадем възможност на тези гадни жреци таласъми да изпратят нашата плячка при духовете на праотците ни. Давайте да се размърдаме! Джонас, ти, разбира се, идваш. Багс, знам, че страшно ти се иска да се поразкършиш, но може би трябва да останеш тук, на кораба, и да си готов да отлетим. Освен това някой трябва да наглежда момчето.