Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Не! — викна Тагарт.
— Джим, не му ли беше достатъчно? Не забравяй, трябва да внимаваме.
— Не! Не му е достатъчно! Дори не е изкрещял още!
— Джим! — изведнъж извика Мауч, ужасен от нещо в лицето на Тагарт. — Не можем да си позволим да го убием! Знаеш го!
— Не ме интересува! Искам да го пречупя! Искам да го чуя да крещи! Искам…
И след това самият Тагарт изкрещя. Беше дълъг, внезапен, пронизителен писък, сякаш беше видял нещо, въпреки че очите му зяпаха в празното пространство и изглеждаха неразбиращи, слепи.
Гледката беше вътре в него. Защитните стени на емоцията, на бягството, на преструвката, на половинчатото мислене и псевдодумите, изградени вътре в него през всичките тези години, бяха рухнали за миг — мигът, в който разбра, че иска Голт да умре, с ясното съзнание, че собствената му смърт ще последва.
Видя изведнъж мотива, който беше насочвал всичките действия през живота му. Не беше нежната му душа, нито любовта му към другите или общественият му дълг, или който и да е от другите лъжливи звуци, с които беше поддържал самоуважението си: беше порочното желание да унищожи всичко живо заради онова, което не беше живо. Беше стремежът да предизвика реалността чрез унищожението на всяка жива ценност, заради това да си докаже, че той може да съществува въпреки реалността и никога няма да се налага да бъде обвързан с някакви убедителни — солидни, неизменни факти. Само преди миг беше в състояние да почувства, че мрази Голт повече от всички останали, че омразата му е доказателство за злото, което представлява Голт, което няма нужда от допълнително назоваване, че иска Голт да бъде унищожен заради собственото му оцеляване. Сега знаеше, че беше пожелал унищожението на Голт с цената на собственото си унищожение, знаеше, че никога не е искал да оцелее, знаеше, че бе искал да измъчи и разруши именно величието на Голт — величие, което той сам признаваше, величие по единствения стандарт, който съществува, независимо дали човек го признава, или не: величието на човек, който беше господар на реалността по начин, в който нямаше равен. В мига, в който той, Джеймс Тагарт, се оказа пред ултиматума да приеме реалността или да умре, емоциите му бяха избрали смъртта — смъртта, вместо да се предаде на вселената, на която Голт беше толкова сияен син. В личността на Голт — и го знаеше — той търсеше унищожението на цялото съществуване.
Това разбиране се сблъскваше със съзнанието му не само чрез думи: цялото му разбиране беше съставено от емоции, така че сега беше обзет от емоция, от видение, което нямаше сили да пропъди. Вече не можеше да призове мъглата, която да скрие от погледа всичките задънени улици, които се беше борил никога да не бъде принуден да види: сега в края на всяка улица виждаше омразата си към съществуването, виждаше лицето на Черил Тагарт с радостния й стремеж да живее, както и факта, че тъкмо този стремеж винаги беше искал да победи, виждаше лицето си като лице на убиец, когото всички хора с право трябваше да ненавиждат, който унищожаваше ценностите само защото са ценности, който убиваше, за да не разкрие собственото си непоправимо зло.
— Не… — скимтеше той, вторачен в това видение, клатейки глава, за да избяга от него. — Не… Не…
— Да — каза Голт.
Той видя очите на Голт, приковани в собствените му, сякаш Голт виждаше същото, което виждаше и той.
— Казах ви го по радиото, нали? — каза Голт.
Това беше присъдата, от която се беше ужасявал Джеймс Тагарт, от която нямаше измъкване: присъдата, доказателството за обективност.
— Не… — каза той съвсем тихо още веднъж, но това вече не беше глас на живо съзнание. Той остана прав за момент, вторачен в празното пространство, после краката му отказаха, огънаха се и той седна на пода, с все още вторачени очи, без да забелязва какво прави или какво има наоколо.
— Джим…! — извика Мауч. Отговор не последва.
Мауч и Ферис не се запитаха какво беше станало с Тагарт: знаеха, че никога не трябва да се опитват да го откриват, под заплаха от това да споделят съдбата му. Знаеха кой е бил пречупен тази вечер. Знаеха, че това е краят на Джеймс Тагарт, независимо дали физическото му тяло щеше да оцелее.
— Да… да изкараме Джим оттук — разтреперано каза Ферис.
— Да го заведем на лекар… или някъде…
Те дръпнаха Тагарт, за да се изправи; той не се съпротивляваше, подчиняваше се апатично, и раздвижи краката си, когато го бутнаха. Тъкмо той беше стигнал до онова състояние, в което искаха да приведат насилствено Голт. Двамата му приятели го изведоха от стаята, хванали здраво ръцете му. Това им спести необходимостта да признаят пред себе си, че искат да избягат от очите на Голт. Голт ги гледаше, а погледът му беше твърде строго проницателен.