Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Като свърши, той се огледа.

— Ние… — Той се поколеба. — Ние… Носителите на свитъка… обсъдихме това и какво би могло да означава. Ако други думи на Нисес са важни за нашите цели, изглежда вероятно, че и тези биха могли да са.

— Но какво значи това? — попита Исгримнур. — Четох го вече и не можах да разбера нито дума.

— Ти нямаш предимствата, които имат някои други — каза Бинабик. — Саймън, аз и още някои вече се сблъсквахме с част от тази загадка. — Тролът се обърна към Саймън. — Ти разбра ли?

Саймън мислеше напрегнато.

— Дървото на Римъра — Дървото на Удун! — Той погледна Мириамел не без гордост. — Там намерихме меча Трън!

Бинабик кимна. Палатката притихна.

— Да — мечът, който освобождава Розата, беше намерен там — каза тролът. — Мечът на Камарис, наречен Трън.

— Ебека, жената на Джон. — Исгримнур се задъхваше. — Розата на Хернисадарк. — Той дръпна брадата си. — Разбира се! — каза той на Джосуа. — Нали Камарис беше рицар на майка ти!

— Тоест виждаме, че стихът разказва отчасти за Трън — съгласи се Бинабик.

— Но останалото — каза Тиамак, — ние смятаме, че знаем, но не сме сигурни.

Гелое се наведе напред.

— Изглежда възможно, че ако стихът говори за Трън, може да говори и за самия Камарис. „Слепецът, който може да вижда“ със сигурност може да се отнася за човек, сляп към миналото си, дори към собственото си име, въпреки че вижда не по-зле от всички.

— Даже по-добре — каза тихо Мириамел.

— Това изглежда правилно. — Исгримнур замислено сви вежди. — Не знам как подобно нещо може да е написано в една стара книга преди стотици години, но изглежда вярно.

— Тогава какво ни предлага то? — попита Джосуа. — В тази част за Повика и последния ред за Затворените, които отново ще са свободни.

Последва мълчание.

Саймън се прокашля.

— Е, може би е глупаво…

— Говори, Саймън — подкани го Бинабик.

— Щом едната част е за Камарис и меча му, може би другите части са за други негови приключения и места, където е бил.