Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Може би — отвърна Гандалф. — Злото на Саурон не ще се изцели напълно, нито ще отмине, сякаш никога не е било. Но такива дни ни е отредила съдбата. Да продължим сега пътя, който започнахме!
Отрядът зави настрани от котловината и гората и пое по пътя към Бродовете. Леголас неохотно ги последва. Слънцето вече бе потънало отвъд края на света, но когато излязоха от сянката на хълмовете и погледнаха на запад към Роханския пролом, небето все още се червенееше и под прелитащите облаци пламтеше ярко зарево. На фона му като мрачни петна кръжаха и се рееха безброй чернокрили птици. Някои отминаваха из висините с печални крясъци, запътени към скалните си домове.
— Лешоядите са пирували на бойното поле — каза Еомер. Сега яздеха, без да бързат, а мракът прииждаше из равнините наоколо. Растящата луна бавно се издигна и в сребърните й лъчи хълмистите степи се надигаха и спадаха като необятно сиво море. Четири часа след като бяха напуснали кръстопътя, конниците наближиха Бродовете. Дългите склонове бързо се спускаха към реката, разляна по каменисти плитчини сред високи тревисти тераси. По вятъра долетя вълчи вой. Сърцата им натегнаха при спомена колко мъже са паднали в бой по тия места.
Пътят се спускаше между високи зелени насипи и прорязваше терасите до самата вода, сетне отново се издигаше по другия бряг. Три редици плоски камъни пресичаха течението, а между тях имаше бродове за конете, водещи от двата бряга към едно голо островче по средата. Конниците се взряха надолу и гледката им се стори странна, защото открай време над Бродовете отекваше плясъкът и бълбукането на вода по камъните, но сега те мълчаха. Речното корито бе почти сухо, гола пустош от камъчета и сив пясък.
— Нерадостно е станало това място — каза Еомер. — Каква ли болест е налегнала реката? Много хубости унищожи Саруман — нима е погълнал и изворите на Исен?
— Тъй изглежда — отвърна Гандалф.
— Уви! — каза Теоден. — По тоя път ли трябва да минем, където гнусни твари разкъсват толкова много от добрите конници на Пределите?
— Натам е пътят ни — каза Гандалф. — Скръбна е гибелта на бойците ти, но ще видиш, че поне не ги разкъсват планинските вълци. Те пируват с телата на своите приятели, орките — само такава дружба познават. Ела!
Те слязоха към реката и щом наближиха, вълците спряха да вият и се прокраднаха настрани. Страх ги бе обзел, като видяха Гандалф под лунните лъчи и коня му Сенкогрив, засиял като сребро. Ездачите се прехвърлиха на островчето и напразно ги дебнеха лъскави очи от сенките по бреговете.
— Гледайте! — каза Гандалф. — Приятели са се потрудили тук. И те видяха, че насред островчето е струпана могила, оградена с камъни и набодена с множество копия.
— Тук лежат всички мъже от Пределите, що паднаха по тия места — каза Гандалф.
— Тук да почиват! — каза Еомер. — А когато копията им ръждясат и изтлеят, нека още дълго се издига могилата им на стража пред Бродовете на Исен!
— И това ли е твое дело, Гандалф, друже мой? — запита Теоден. — Много си сторил за една вечер и една нощ!
— С помощта на Сенкогрив… и други — каза Гандалф. — Препусках бързо и надалеч. Но ето що ще кажа тук, край могилата, за твоя утеха: мнозина паднаха в битките за Брода, ала са по-малко, отколкото нашепват слуховете. Разпръснатите са повече от загиналите; аз събрах всички, които успях да намеря. Някои изпратих с Гримболд Западнопределски да се присъединят към Еркенбранд. Други отредих за това погребение. Те сега са потеглили подир твоя воевода Елфошлем. Аз го изпратих с мнозина конници към Едорас. Знаех, че Саруман е хвърлил цялото си войнство срещу тебе и слугите му са изоставили всички други задачи, за да се запътят към Шлемово усое — изглежда, из равнините няма врагове, ала се боях, че вълкоездачи и грабители може въпреки това да препуснат към Медуселд, докато е останал без охрана. Но сега мисля, че няма от какво да се боиш — когато се завърнеш, ще завариш своя дом да те чака.
— И ще се радвам да го видя пак — каза Теоден, — макар да не се съмнявам вече, че кратък ще е престоят ми там. И тъй отрядът се сбогува с острова и могилата, прекоси реката и се изкачи по отсрещния бряг. После препуснаха напред, доволни, че си отиват от скръбните Бродове. Щом се отдалечиха, отново се раздаде вълчи вой.
Древно шосе водеше от Исенгард към Бродовете. То се простираше край реката, завивайки с нея на изток, после на север, но накрая се отклони право към портите на Исенгард, а те бяха под планинския склон западно от долината, на шестнадесет и повече мили от входа й. Този път следваха, ала не стъпваха по него — отстрани земята беше твърда и равна, покрита на много мили наоколо с ниска, жилава трева. Сега яздеха по-бързо и към полунощ Бродовете останаха на около пет левги назад. После спряха и прекъснаха нощното пътешествие, защото кралят се измори. Бяха стигнали в подножието на Мъгливите планини и дългите ръце на Нан Курунир се протягаха насреща им. Мрачна се простираше долината пред тях, защото луната бе отминала на запад и хълмовете закриваха лъчите й. Но от дълбоките сенки на низината се вдигаше огромен стълб от дим и изпарения; пълзейки нагоре, той срещна лъчите на залязващата луна и се разля на черни и сребристо искрящи талази по звездното небе.