Властелинът на пръстените

— Не бих избрал точно такава отплата — каза Гимли. — Но ще изтрая Ветроклин, ако ми обещаеш да се върнеш в пещерите и да споделиш с мен възхитата от чудесата им.

— Имаш думата ми — каза Леголас. — Но уви! Засега трябва да обърнем гръб и на пещери, и на гора. Виж! Наближаваме края на дърветата. Колко път има до Исенгард, Гандалф?

— Около петнадесет левги по права линия, както летят гарваните на Саруман — отвърна Гандалф, — пет от входа на Усоева котловина до Бродовете и още десет оттам до портите на Исенгард. Но тази нощ няма да яздим докрай.

— И какво ще видим, когато стигнем там? — запита Гимли. — Ти навярно знаеш, но аз не мога да се досетя.

— И аз не знам със сигурност — отговори вълшебникът. — Бях там снощи, но оттогава може да са станали много неща. Ала мисля, че няма да кажеш, че пътуването е било напразно — макар да напускаш Искрящите пещери на Агларонд.

Най-сетне пътниците прекосиха дърветата и откриха, че са стигнали до дъното на Котловината, където пътят от Шлемово усое се разклоняваше в две посоки — на изток към Едорас и на север към Бродовете на Исен. Докато се измъкваха изпод горския свод, Леголас спря и със съжаление се озърна назад. После изведнъж нададе вик.

— Там има очи! Очи ни гледат изпод сенките на клоните! Никога не бях виждал такива очи.

Изненадани от вика му, останалите спряха и се обърнаха, но Леголас се готвеше да препусне обратно.

— Не, не! — викна Гимли. — Безумствувай колкото си щеш, само първо ме пусни да сляза от тоя кон! Не искам да гледам никакви очи!

— Стой, Леголас Зеленолист! — каза Гандалф. — Не се връщай в гората, не сега! Не ти е дошло времето.

Още преди да довърши, измежду дърветата излязоха три странни фигури. Бяха високи като тролове, повече от дванадесет фута на ръст, яките им тела, жилави като млади дървета, изглеждаха облечени в одежди или покривала от плътно прилепваща сива и кафява материя. Ръцете им бяха дълги, а дланите им осеяни с множество пръсти, косата им беше щръкнала и твърда, а брадите сивозелени като мъх. Очите им гледаха тържествено, ала се взираха не към конниците, а на север. Изведнъж те вдигнаха дълги ръце към устните си и нададоха отекващ зов, ясен като песен на рог, но по-мелодичен и променлив. Раздаде се ответен зов и като се обърнаха отново, конниците видяха други подобни същества да се задават с широки крачки през тревата. Те бързо наближаваха от Севера с походката на газещи чапли, ала не и със същата бързина; дългите им нозе отхвърляха пътя по-бързо от крилете на чапла. Конниците извикаха от изумление, а някои положиха ръце върху дръжките на мечовете.

— Не ви трябват оръжия — каза Гандалф. — Това са само пастири. Те не са врагове, всъщност изобщо не се интересуват от нас.

И наистина изглеждаше така; още преди да е довършил, високите създания, без да погледнат към конниците, прекрачиха в гората и изчезнаха.

— Пастири! — възкликна Теоден. — Къде са им стадата? Кои са те, Гандалф? Ясно е, че поне за теб не са непознати.

— Те са пастири на дърветата — отвърна Гандалф. — Толкова отдавна ли не си слушал приказки край огнището? В твоите земи има деца, които биха могли да извлекат отговора на твоя въпрос от преплетените нишки на преданията. Ти видя ентите, о, кралю, ентите от гората Ветроклин, наречена Ентолес на твоя език. Нима си мислил, това име е празно хрумване? Не, Теоден, не е тъй — за тях вие сте само отминаваща приказка; почти нищо не им говорят годините от Еорл Млади до Теоден Стари, а всички дела на твоя род за тях са дреболии.

— Енти! — промълви той най-сетне. — Мисля, че в сянката на легендите започвам малко по малко да разбирам чудото на дърветата. Доживях да видя странни дни. Отдавна се грижим за полята и добитъка, градим къщи, ковем сечива или препускаме на помощ във войните на Минас Тирит. И това наричаме живот на хората, битие на света. Малко ни интересува онова, що лежи отвъд границите на земите ни. Песните ни разказват за тия неща, ала ние ги забравяме и само децата ги учат като безгрижен обичай. А сега песните се спуснаха сред нас от незнайни места и крачат въплътени под слънцето.

— Би трябвало да се радваш, кралю Теоден — каза Гандалф. — Не само дребният човешки живот е под заплаха днес, но и животът на тия създания, които си мислил за герои от легендите. Не си останал без съюзници, макар и да не ги познаваш.

— Ала би трябвало и да скърбя — каза Теоден. — Както и да се обърне войната, няма ли да свърши тъй, че много красоти и вълшебства да изчезнат завинаги от Средната земя?