Властелинът на пръстените

— Това са най-странните дървета, които някога съм виждал — каза той, — а аз съм виждал много дъбове да израстват от жълъд до древна старост. Как бих искал да имам време, та да побродя сред тях — те имат гласове и малко по малко бих разбрал мислите им.

— Не, не! — възрази Гимли. — Да се махаме от тях! Вече се досещам за мислите им — омраза към всичко, що ходи на два крака, а речта им е за смазване и удушаване.

— Не към всичко, що ходи на два крака — каза Леголас. — Тук мисля, че грешиш. Орките мразят те. Защото не са оттук и знаят малко за елфите и хората. Далече са долините, където растат. Дълбоките долове на Ветроклин, Гимли, оттам предполагам, че идват.

— Тогава това е най-опасната гора в Средната земя — каза Гимли. — Би трябвало да съм им благодарен за ролята, която изиграха, ала не ги обичам. Ти може да ги мислиш за чудесни, но в тия земи видях по-голямо чудо, по-прекрасно от която и да било дъбрава или поляна на всички времена — то още изпълва сърцето ми. Странни са човеците, Леголас! Имат тук едно от чудесата на Северния свят и как го наричат? Пещери го наричат! Пещери! Дупки, където да се крият в дни на рат или да трупат фураж! Знаеш ли, добри ми Леголас, че пещерите на Шлемово усое са просторни и прекрасни? Ако джуджетата знаеха за тия неща, безкрайни тълпи от поклонници щяха да се нижат само за да ги зърнат. Какво говоря, биха плащали с чисто злато за един кратък поглед!

— А аз бих дал злато, за да не ходя натам — каза Леголас — и двойно повече, за да ме изведат, ако случайно се залутам навътре.

— Не си ги видял, затова ти прощавам шегата — каза Гимли. — Но ти говориш като глупец. Смяташ ли за красиви дворците на вашия крал под Мраколесовия хълм, за чието изграждане са помогнали джуджетата в древни времена? Те са жалки хижи в сравнение с пещерите, които видях тук — необятни зали, изпълнени с вечната музика на вода, звънтяща в езера, прекрасни като Хелед-зарам под звездните лъчи. А когато пламнат факли и хора закрачат по песъчливите площадки под отекващите сводове — ах! — тогава, Леголас, безценни камъни, кристали и жили от скъпи руди проблясват по излъсканите стени, а светлината сияе през раковини от нагънат мрамор, прозрачни като живите длани на кралица Галадриел. Там има бели, шафранови и утринно розови колони, Леголас, надиплени и извити като в съновидение; те се надигат от многоцветния под към лъскавите висулки по свода — криле, въжета, завеси, фини като застинали облаци, копия, знамена, кули на висящи палати! Спокойни езера ги отразяват — сияен свят наднича от мрачните води, покрити с чисто стъкло, градове, каквито едва ли и умът на Дурин е породил в сънищата му, простират улици и колонади към мрачните кътчета, където светлината не достига. И звън! Пада сребърна капка и зад кръглите бръчки по стъклото всички кули се люшкат и вият като водорасли и корали в някаква морска пещера. Сетне идва вечерта — те чезнат и бавно се смаляват в здрача, факлите отминават към друга зала и друго видение. Там са зала след зала, Леголас, дворец се прелива в дворец, купол след купол, стълба подир стълба, а лъкатушните пътеки водят все напред към сърцето на планината. Пещери! Подземията на Шлемово усое! Щастлив бе случаят, който ме тласна натам! Със сълзи на очи ги напускам.