Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Какво мислиш за това, Гандалф? — запита Арагорн. — Човек би рекъл, че цялата Долина на магьосника гори.
— Напоследък над тая долина вечно има пушеци — каза Еомер, — но чак такива не бях виждал досега. Това не е толкова дим, колкото пара. Саруман крои да ни посрещне с някаква дяволия. Може би иска да кипне всички води на Исен и затова е пресъхнала реката.
— Може и това да прави — каза Гандалф. — Утре ще узнаем с какво се занимава. А сега да си поотпочинем, ако можем.
Устроиха бивак край коритото на Исен; то бе все тъй безмълвно и празно. Някои от пътниците поспаха малко. Но късно през нощта стражата нададе вик и всички се събудиха. Луната бе залязла. Горе сияеха звезди, но по земята пълзеше мрак, по-черен от нощта. Устремен на север, той прииждаше към тях по двата бряга на реката.
— Стойте където сте! — каза Гандалф. — Не вадете оръжие! Чакайте и всичко ще отмине!
Наоколо се сбираше мъгла. Няколко звезди все още примигваха слабо отгоре, но от двете им страни се издигаха стени от непрогледна тъма. Стояха на тясна пътечка сред движещи се сенчести кули. Чуха гласове, шепот, стонове и безконечна шушнеща въздишка; земята се затресе под нозете им. Стори им се, че дълго седяха, обзети от страх; ала най-сетне мракът и шумовете отминаха и изчезнаха между планинските склонове.
Далече на юг оттам, в Рогоскал, хората чуха посред нощ мощен шум, сякаш вихър бе повял из долината, и земята се разтресе, страх ги обзе и никой не посмя да излезе. Но призори излязоха и се изумиха: посечените орки бяха изчезнали, а с тях и дърветата. Далече надолу из долината на Усоето тревата бе смачкана и утъпкана, сякаш гигантски пастири бяха превели оттам огромни стада добитък, но на една миля под Вала в земята бе издълбан грамаден трап и отгоре бе струпан каменен хълм. Хората вярваха, че посечените от тях орки са погребани там, но дали с тях са и ония, които бяха избягали в гората, никой не можа да каже, защото на този хълм не стъпи човешки крак. Мъртвешкия рид го наричаха отпосле и по него не поникна трева. Но странните дървета вече никога не се мярнаха в Усоева котловина; през нощта те си бяха заминали надалеч, към мрачните долини на Ветроклин. Така си отмъстиха на орките.
Кралят и спътниците му не мигнаха до края на нощта, но повече не видяха и не чуха нищо странно освен едно — гласът на реката внезапно се събуди край тях. Разля се плисък на вода, забързана надолу между камъните, а когато той отмина, Исен отново течеше и бълбукаше из коритото си както винаги.
На разсъмване се приготвиха за път. Зората настъпи сива и бледа и те не видяха изгрева на слънцето. Из въздуха горе тегнеше мъгла, изпарения забулваха земите наоколо. Потеглиха бавно, но вече яздеха по шосето. То бе широко, каменно и добре поддържано. През мъглите неясно съзираха отляво да се извисява дългото планинско отклонение. Бяха навлезли в Нан Курунир, Долината на магьосника. Тя беше закътана отвсякъде, освен откъм Юга. Някога беше зелена и красива, а през нея се лееше Исен — дълбока и мощна река още преди да е стигнала до равнините; подхранваха я множество ручеи и дребни потоци, извиращи от дъждовитите хълмове, а наоколо се разстилаха приятни, плодородни земи.
Сега не бе така. Под стените на Исенгард все още имаше нивя, обработвани от робите на Саруман, но по-голямата част от долината се бе превърнала в пущинак, покрит с бурени и трънаци. Къпините се провлачваха по земята или пъплеха по храсталаци и урви, сплитаха се на чорлави пещери, където дребни зверчета намираха леговище. Тук не растяха дървета, но сред избуялите плевели още се виждаха изгорени и накълцани с брадви пънове от древни гори. Печален бе този край и днес само шумът на бързите води из камънака нарушаваше безмълвието. Пушеци и изпарения се влачеха на нечисти облаци и се спотайваха из низините. Конниците мълчаха. В дъното на душата си мнозина се съмняваха и се питаха към какъв ли пагубен край ги води това пътуване.
След като яздиха няколко мили, шосето се превърна в широка улица, изкусно покрита с големи квадрати от плосък камък; нито една тревичка не се подаваше в процепите помежду им. От двете страни имаше дълбоки канали, изпълнени със струяща вода. Ненадейно отпред се издигна висока колона. Тя беше черна, на върха бе закрепен грамаден камък, издялан и боядисан като дълга Бяла ръка. Показалецьт сочеше на север. Сега знаеха, че портите на Исенгард не са далече и сърцата им натегнаха, но очите им не можеха да прозрат през надвисналата отпред мъгла.